ХуЛите - Еписто 23 - Ден на непалските камбанки

Здравей, Т.!
Пиша ти отново след 40 хиляди километра и повече от половин година, като при това въобще не зная дали ще ти изпратя това писмо. Дори не знаех дали на теб го пиша, докато не седнах пред монитора и не видях първите думи, които се появиха на екрана: "Здравей, Т.!". И в главата ми прозвуча онзи прелестен звън на черните непалски камбанки, които ми подари - ом-м-м-м...

Усещам пръста на съдбата, разкривен и доста схванат вече от артрита на хилядолетията, и горчивия вкус на предопределението в коктейла от житейски глупости, които Безсмъртният барман старателно ни забърква всеки ден.
И за да не повтарям станалите вече банални неща, които се случиха през това време и по тия километри, мисля да ги пропусна въобще, както мисля да пропусна и тягостния спомен за последната ни среща, имам предвид истински последната ни среща в подземната кръчма с наивната надежда, че все пак не е последна - основание ми дават думите ти тогава, които с мъка извлече от миниатюрните ни общи спомени, и то от микроскопичните тъпички нещица, които в порив на благородно безразсъдство бихме могли да забравим, ако сме способни на такъв порив - уви, едва ли...
Разбира се, можеш да спреш да четеш това писмо, ако въобще си стигнала до тук, да го оставиш да се оттече като кехлибарена капка мед по зеленикавия буркан на световната мрежа и да се загуби в оня въртоп, от който сме изплували с толкова мъка, за да се гмурнем пак в него. А можеш и просто да я близнеш тази капка с розовото си езиче, да примижиш от удоволствие, да се разкикотиш от възхита и напълно безответна да продължиш нелепото приключение на живота си така, както го е написал с цялата си снобска претенциозност Небесният сценарист. Твоя воля. Моята работа сега и за в бъдеще е да ти пиша, защото след толкова много нелепи устремления, напразни пориви, излъгани надежди, оправдани престъпления, изтънчени жестокости, лицемерни благодеяния, благородни лъжи и аристократични подлости дойде време да си спомня какво е минало не толкова през главата, колкото през душата ми, и бързам да ти го разкажа, защото това е сигнал. Знак. Питам се - на какво? Не смея дори да го изрека, но на теб вече ти е ясно на какво се надявам - когато свърши животът, да свърши и смъртта. Стига си ги редувал, Господи, научих ги!
Разбирам, че се хвърлям от тема в тема и разказът ми страда от непоследователност и нерешителност, но не е ли и с човешкия живот така? Цялата решителност на Александър Македонски е просто парче лед върху огнения пясък на Гиза, върху горещия кирпич на вавилонските зикурати и нажежените камъни на будистките ступи. Но аз дори толкова нямам, ножът за мен е за рязане на хляб и клане на добитък, не на хора, пътят - за да вървя, не да завладявам. Пък и какво ли извън себе си човек може да завладее? Затова се взирам в необозримите хоризонти на вътрешната си конкиста и се опитвам да не следвам съветите на Малинче, за да не се случи и с мене това, което се случи преди толкова време в Теночтитланд с Ернан Кортес, и което стигна естествения си апогей в кладите на Диего де Ланда. Наистина, тогава бях само Фернандо Бободоня, и за всичко се сетих твърде късно, но това е друга история, за която ще ти разкажа, когато стигна дотам.
Реших, че смътните спомени от времето, до които едва се докосвам със сетивата си през заблудите на писаната история, преднамерената красота на митовете, натрапчивата дидактика на притчите, инфантилната наивност на приказките, гърмът на литаврите в шумната неистина на епическите песни и кухата парадност на химните също заслужават да бъдат разказани. Пропуснах да спомена захарния сироп на псалмите Давидови, които мнозина приемат за мед и затова се сбират в храмовете като мухи, но по-късно ще ти разкажа и за това - има време.
Но ти не си прави илюзията, че за мен си само спестовна касичка за хубави и грозни спомени, адрес в Интернет, буква с точка след нея, с която всичко свършва, преди да е започнало. Сега си това, разбира се, и още - звук от черните непалски камбанки, дребна фигурка на далечното синьо небе от снимката над леглото ми, стихотворение от вестник, върху който лакоми бръмбари ръфат кашкавала в най-зелената от всички родопски гори...