ХуЛите - Лице

Втресе ме.
И през ум не ми е минавало, че лицето, което нося, може да не е моето. Вярно, отдавна съм забелязала, че не отговаря на закодираното в мен усещане. Не предизвиква никакво ехо на умиление. Но се опитвам да свикна. Всеки път, когато се доближавам до мивката, пея и изследвам образа си в огледалото.
Не е грозно, не ме разбирай погрешно. Не е и класически красиво. Едро, с правилен овал и неправилен нос, високо чело, трапчинки на бузите, едната отдавна поизтрита, усмихнато... Нищо необичайно. Просто... а бе, просто трудно приемам даденостите.
Като всяко чудо за три дни, и този въпрос, със своите пикове и спадове, в един момент престана да ме тормози и да ми се натрапва в съзнанието. И почти го бях забравила.
До днес. Днес разглеждах снимки. С умиление отбелязах единственото познато лице. Твоето. Изумително познато при изумителното ни почти виртуално познанство. И се прехвърлих да изучавам останалите. Обикновен научен интерес. Писах, разсейвах се, правих, каквото правих... И мълнията най- сетне ме удари. Дори не беше от първия път, да му се не види. Осъзнаването.
Втресе ме. И сърцето ми се разхлопа. Изби студена пот, всичко както си му е реда. Намерих си... лицето! В твоето. Не е за вярване. Познах си очите. Малко е абсурдно как бих могла, особено, ако този чифт, върху лицето, което нося, не е моят. И аз не знам, но е факт. Казвам ти. Пасват ми идеално. Чувствам ги като собствената си кожа. Големи и тъжни. Дълбоки. Побрали са сякаш цялата мъка и болка на този свят. Но когато се усмихнат…вселени раждат.
Откритието обаче не ме изпълва с розови усещания. Дори не се замислям за начина, по който би могло да се възстанови едно такова статукво. Така де, трансфера. В момента съвсем не ме вълнува, че плувам в сферата на научната фантастика. Вълнува ме изгубената кауза да си получа лицето именно от теб. Не долавям никакъв признак, да си разпознал в мен своето. А и като си помисля, би ти стояло, прекалено прозаично и някак зареяно. Някак прекалено едноизмерно, на фона на многомерната ти същност. Няма как, наистина.
Това означава, че поне още двама са замесени в сложната ми ситуация. С получаването на лицето. Малко суха материя. Да допуснем, че ти откриеш лицето си в някоя друга (изключвам възможността да е в друг). То това означава, че нейното няма да е у теб, защото стана ясно, че у теб е моето. И надявам се, нейното да бъде у някой друг, а не друга, защото ще се заформи една дълга и безкрайна...
А ако у теб са само очите ми, тогава съвсем не ми се мисли. Трудно е да намериш себе си, но дори и това не е толкова съществено. Защото е много лесно да му загубиш дирите. Поради независещи от теб причини. Независещи, странно накъде ме отвя вятъра.
Заживявам с надеждата да не загубиш дирите на моето лице. Защото тогава си оставам тъй, на произвола на своето чуждо. Но, ако в неизбежните житейски размени и допълвания успееш да откриеш своето поне, може и да успея да приема даденостите. Ще знам, че едно нещо си е дошло на мястото. А сърцето ми, то така или иначе ще следва полета на моето лице. Независещи, невъзможни, хм... кой излъга.
Какво ли пък, ако чувстваш лицето си като свое. Сега ми хрумва. Е, тогава, ще ми се прииска да стана щраус... "ще закрия лицето си в облак, и тежко на земята тогава..." и т.н. и т.н.... не ми се мисли повече.