Котки - част 2 (жанр - класика)

Автор: TodorPetkov
Дата: 29.07.2005 @ 13:58:13
Раздел: Романи


Минах покрай циментовия зид с цвят на портландски камък, а зад ъгъла ме чакаше денонощната кръчма, почти празна. Седнах си на масата, зачаках келнера, за да си поръчам двойното кафе, и се замислих дали пак да си ям супата от телешко варено.
Докато размислях, на вратата се появи Смъртта. Той, разбира се, си има нормално име, но за себе си го наричам Смъртта - още самият му вид би трябвало вече да ме смразява, дори ако го гледам в гръб. Аз обаче не се смразявам, а си го наричам (наум) Смъртта и си разговарям с него съвсем битово, както по време на следването. Той се насочи право към мен, сякаш има да ми каже нещо. Напълно бих повярвал, ако се окаже точно така, нито пък бих се запитал откъде знае, че съм тук точно сега.
- Здравей, Мартине - каза Смъртта с адски сериозен тон.
"Благодаря за съболезнованията" - отговорих наум, а на глас казах с още по-сериозен тон:
- Здрасти-здрасти!
Той седна на масата срещу мен и ме загледа втренчено, за да всее смъртен страх. Въпреки това не разбра дали го е всял или не. На мен също би ми било интересно да го разбера, но сега бях зает - следях какво ще стане след малко.
- Не, няма да поръчвам... - отпрати той брадатото келнерче и пак замълча. Е, какво пък, сигурно и аз бих мълчал на негово място, нали?
- Знаеш ли за какво съм дошъл? - рече той накрая.
Аз го погледнах още по-право в очите и отвърнах с риторичен въпрос:
- За какво друго?
Той малко се приведе и май примигна леко, като че ли наистина се сконфузи съвсем-съвсем мъничко, но без всъщност да се развълнува и без да е способен да се развълнува толкова, колкото друг би се развълнувал, и възрази:
- Нямах това предвид. Дошъл съм да ти предам... един съвет.
Съвет? Това също не е лошо, макар и не тъй вълнуващо поне засега. Нищо, че едва ли ще е точно съвет. Щом ще ми го предава. Само да не взема да ги мисля на глас тия мисли.
Открих, че въртя между пръстите си лъжичката от захарта, и съвсем бавно я оставих обратно в захарницата (ще сбъркам и ако сега се опитам да запаля цигара). Реших да не ям супа - каприз на богаташа. Казах:
- Хм.
Смъртта се разприказва:
- Съветът е, че можеш да ходиш навсякъде, където си искаш, и си е твоя работа дали ще се връщаш или не, но тук трябва просто малко повече да внимаваш, разбираш ли? Просто няма нужда да се виждаме по друг повод с тебе, и дано да не става такава нужда, само малко търпимост се иска, нищо работа.
- Хм. - А какво ли друго да му кажа?
- Пък ако толкова те гложди неспокойството, разходи се насам-натам, да видиш свят, какво си се заврял в тая нашата дупка. Сигурно има и по-добри места, по-интересни, нищо, че сме патриоти. По-безопасни най-вече, разбираш ме. Щото при нас даже на опозицията не й пука за никой, няма да има скоро оправия.
- Хм. - Всъщност за този звук няма буква, понеже се произнася със здраво стиснати зъби и устни и гласът ти излиза през носа. Понякога си мисля, че "фм" или "фн" изглежда малко по-автентично (тъй като беззвучната аспиратна форманта се учленява някъде във фронталния край на конхите, а не гутурално), но писмената традиция не пита мен.
- С тебе сме били колеги, просто... помисли си. А иначе няма нищо, не си мисли глупости.
Смъртта няма представа, че в него наистина има нещо смразяващо - не фигурата, не дрехите, не погледът, не и усмивката, която дори не се преструва на истинска усмивка - приятелска, заплашителна или лицемерна, криеща нещо зад себе си. Смразяващото е, че тази добре направена усмивка е само някакво съвсем безразлично природно явление като метала на инструментите, с които работи. Такива са много мимики и при заклетите рецидивисти. Те управляват гримасите на лицето си, както уморен таксиджия управлява колата преди края на дванадесетчасовия си работен ден - дърпат ръчките, за да отидат на едно място, после на друго, но това не означава и не изразява нищо. Може би при разговор с нас те си мислят, че се държат нормално, както и Смъртта не подозира колко му личи. Тъп Смърт. Едва крепеше тройките заради баща си. Но ето че се е ошлайфал, придобил изискан стил на изразяване. Растем, порастваме, рано или късно, всеки в своята си посока.
- Какво да те черпя? - казах накрая, за да си тръгне.
- Не, няма нужда, на... благодаря.
"На работа съм" - преведох си аз. Преводът си ми е любимо домашно занимание. Определено съм си сбъркал професията.
- Извинявай, трябва да вървя. Ти си помисли, де. Колеги сме били със тебе, нали разбираш...
Да бе, да. Всичко разбрах. (Мислите ми май взеха да стават малко истерични, трябва да се взема в ръце.)
- Е, нищо, друг път. Всичко добро - казах му, връщайки се на темата за черпенето. Той кимна и излезе от заведението.
Не станах от стола още доста време, а келнерите се правеха, че ме няма. Радиото пееше любовна песничка на американски:

Има един нищожен шанс,
той се казва чудо.
За този нищожен шанс
живота си аз ще дам.

И пак, и пак, и пак все същия припев, хората ме гледаха в очите и се правеха, че не ме виждат как им махам да ми обърнат внимание. Накрая просто станах и си тръгнах.
На улицата се разминах с Капитан Хатерас. Изглеждаше почти все така, както през последните петнадесет години, само че брадата му бе вече съвсем побеляла. Носеше вечния си "портофел" (чанта с дръжка), модел 1960 г., и беше облечен "бедно, но спретнато": с червени половинки без връзки (така си бяха произведени - връзки просто не се предвиждаха, не че нещо...), дебели жълти термочорапи, тесен бежов шлифер, панталон с изгубен по пейките и мазетата цвят, риза и вълнен пуловер. Беше все така пиян, гледаше диво и залиташе, а синият му каскет заплашваше да падне при всяка крачка. Преди много години с някакви приятели пяхме с китарата през нощта на "Попа" песни на "Уайт Снейк" от неговата младост, а той беше седнал при нас и ни целуваше на всеки припев "be my friend, be my brother", приемайки присърце поканата да ни бъде приятел и брат, и даваше оптимистични съвети (от рода на "абе кажи майната им") в отговор на тъжните текстове. Обърнах се след него, настигнах го и прошепнах в ухото му двете вълшебни думи:
- Капитан Хатерас.
Старецът трепна, обърна се по посока на звука, без обаче да ме вижда, и извика с усилие напук на алкохола, който му връзваше езика:
- Кааапитан Хххххатрус! Поуг ма хоун! Йес, капитане! - и така нататък, целия репертоар от английски, ирландски и български псувни и псевдо-морски изрази. Оставих го да ръкомаха развълнуван насред тротоара, без да получа очакваната разтуха. Не би ме разтушил дори някой истински стар шотландец от клана Мак Бенах.
Прибрах се в апартамента си, без да забелязвам котките, влязох в кухнята и затворих вратата, за да не ме безпокоят. Зад бялата талашитова вратичка на шкафа тайно ме чакаше тънкостенно бледосиньо шишенце със златист етикет със зловещ предупредителен знак, съдържащо течност, чийто мирис би се сторил някому отвратителен, но на мен той ми напомняше аромата на екзотично вино, приготвено от непознати плодове. Отворих вратичката, добрах се до шишенцето под нарочно нахвърляните отгоре му вехтории и го освободих от запушалката, държейки го встрани от лицето си. Пръстите ми трепереха, сякаш стъклото щеше всеки миг да избухне. Ароматът достигна до мен, но не смеех дори да вдъхна дълбоко от него. Не, още не... Може би ще успея да мина без това. Може би ще ми се размине някак си... "И дано да не става такава нужда." Запуших отново шишенцето и го прибрах на скришното му място, а после разтворих широко прозорците, за да се проветри.
Лиза и Фреди бурно нахлуха в кухнята, носейки километрични плакати с кървавочервени надписи: "ДАЙ ДА ЯМ!!!" и скандирайки същия лозунг в нестроен хор. Отстъпих пред съгласуваното гражданско действие и извлякох плика с говняната пилешка кайма от хладилника. Сипах им малко, за да ги залъжа, докато стопля основната част, а те с риск да хванат ангина, пневмония, туберкулоза и ректален гастроенцефалит нападнаха полуизмитите си чинийки. "Нищо няма да им стане" - успокоих се сам и пристъпих към топленето. "Един нищожен шанс... живота си аз ще дам" - пееше песничката някъде из черепната ми кутия. Яжте, мацинки, яжте, вашта мамица ("свири, свири, бог убил те, луд гидия", писал нявга един кандидат-нобелист), яжте, докато има, да сте ми живи и здрави, зверове хищни такива, свини мои ненагледни.
Тези животни са пълни с оная красива сила, която може да ви се вижда малко тъпа, защото просто идва и взема, без много-много да му мисли. Имам една снимка, на която държа шарена котка, тръгнала да слиза от рамото ми - движението на мускулестите й лапи е толкова целеустремено и мощно въпреки грациозната деликатност, че до тях пръстите ми изглеждат като вехнещи саксийни цветя (съвпадението с "Дамата с хермелина" е напълно случайно). Животното в мен е ущърбно и непълноценно, силовите ми инстинкти ми са заглъхнали и тялото ми е мудно, а котките са създадени така, че да са идеално адекватни на всички задачи на техния живот. Толкова са целенасочени, че ако около тях не прошумолява някоя мишка, могат да заспят дори в близост до работещ парен чук, без да се интересуват от шума. Сега, като си натъпчат тумбаците, ако не играят, ще оползотворят времето със сън. Котките са стигнали до по-висш етап от нас в това отношение: лъвовете могат да спят до 22-24 часа на денонощие, а мойте понякога и повече.
Дори мравките застъпват работните си смени така, че да не работят повече от тридесет процента от денонощието. Казват, че ако отдаваш повече от една трета от времето си за нещо друго освен за себе си, ти си роб, независимо какво работиш - значи човекът е роб (аз вече не съм, понеже ме уволниха по собствено желание и няма да ме вземат никъде на работа), а котките са истинските благородници на природата. Висшите животни сънуват, значи могат да си доставят преживявания "на живо" в несъществуващи ситуации и светове, безплатно и без последици. Мозъкът мислел само с пет процента от мозъчните клетки - аз пък виждам, че в природата няма нищо излишно, мисленето се ползва само за непосредствено справяне с външния свят, а уж мързеливите клетки произвеждат сънища, видения, предчувствия, образи... А кой знае още какво може да произведат при нужда, току-виж прав бил пророк Евгений. ("И дано да не става такава нужда." Почти усетих в устата си странния вкус на непознати плодове.) Ето, стопли се вече, сега ще ги нахраня и пак ще легна да спя, явно няма да мога да компенсирам цялата си умора, но поне да опитам. И аз като тях бих предпочел да спя, вместо да си губя времето в безсмислено живеене за тоя, що духа.
Каквото и да ми се случи насън, никога не е завинаги и никога не е дотам натрапчиво и обсебващо, че да не мога да избягам от него, за да бъда оставен на мира. Виж, в живота наяве е пълно с безвъзвратни и неумолимо заробващи неща като хора, връзки, семейства, държави, болести, партии, приятели, служби, разрешени неща, религии, богатства, казарми, самота, раждания, бизнес, минало, учтивост, нации, смърти, любовници, образование, бъдеще, забрани, познанства, местоположение, бедност, общуване, спорт, задължения, производство, желания, изкуство, близки и далечни роднини, стремежи, обществено мнение и положение - все неща, които плебейски ревниво изискват постоянното ти внимание към тях и именно към тях, и колкото повече им даваш, толкова повече искат и не дават да дишаш чист въздух, и не му се вижда краят. Това е машина, чиято единствена цел като че ли е просто да произвежда себе си, ако и да се гордее с това, че придава смисъл на сляпото действие на физико-химико-био-икономическите процеси, които я обслужват. Но този уж затворен кръг не е безсмислен, той служи за субстрат на по-висши светове, по-благородни нива на действителността: световете на фантазиите, виденията, сънищата. Докъде на свой ред водят те, засега нямам представа.
Предната нощ бях сънувал, че съм човек с определена власт и влияние. Използвах тази власт и влияние, като наредих да се търсят хора с уникални способности за ръчна работа - разни изпаднали в бедност майстори-дърводелци, надарени момичета от шивашките техникуми и т. н. - и организирах тайна разпръсната манифактура на ръчно изработени уникати, произведения на изкуството, в които се съчетаваше трудът и талантът на майсторите и които продавах на световния милиардерски пазар на суетата за луди суми, без, естествено, да плащам нито лев данъци. В един момент стана ясно, че повечето от моята стока се изкупува чрез различни подставени лица от една и съща компания. Стигнах до нея, притиснах собствениците и те се разкриха: бяха извънземни, които даваха мило и драго за произведенията на моите талантливи кръщелници. Възможностите на тези клиенти бяха много по-големи, отколкото те биха пожелали да платят, и затова бяха предпочели да работят тайно, но сега аз вече знаех кои са и дори ги шантажирах. Обясняваха ми, но така и не успях да схвана защо ръчно направените уникати са дотам ценни за тях, че да са съгласни да ми плащат по тон злато на прах за всяка бройка (в опаковка със земен произход, за да не се разсмърди далаверата). Позамислих се и предложих да платят, като нахранят, облекат и подслонят цялото население на Земята, отстранят екологичните ни проблеми и осигурят безплатна електроенергия за всички, но те заявиха, че качеството на стоката щяло да се влоши, можело да уредят въпроса само за производителите на уникатите. И тогава ми хрумна нещо съвсем невъобразимо за търговец на едро:
- Имате ли материал, който да реагира директно на мислите на човека? Който да се променя по цвят, форма, размери, консистенция и т. н. така, както човекът си го помисли или представи?
Те се спогледаха и физиономиите им станаха несигурни, което ме накара да натисна:
- Имате, нали?
Физиономиите им станаха още по-несигурни и единият промърмори:
- Имаме...
Но те пак се споглеждаха и аз разбрах, че тук е скрита някаква още по-голяма тайна.
- Какво има? - попитах. - Какви са тия материали?
С въздишка той проговори:
- Всички съществуващи материали са такива, господине, всички неща са способни да реагират пряко на мисълта, да възникват, да се променят и да изчезват по волята на мислещия. На вас не даваме да си спомните как се прави това, защото имаме нужда от нещо твърдо и сигурно, от което да заемаме и мислите си, и телесната си форма. Разбрахте ли сега за какво са ни вашите уникати?
Това бе и краят на съня миналата нощ в провинцията. Следващата нощ, в претъпкания влак, остана почти безсънна поради жегата от надутото докрай парно и, разбира се, шума от бъбренето на пътниците, особено онези, в които се съчетаваха желязното здраве, селският начин на живот, женският пол и навлизането в третата възраст. Надмина ги само един пиян или луд през три купета от мен, който държа около двучасова филипика на турски на висок глас, без запъване, с перфектна дикция и с картечна скорост. Кръстих наум незнайния оратор Сиктирдин Хънзъроглу, но не изпитах морално удовлетворение. Канонадата на речта му кънтеше в ушите ми дори след като той слезе на някаква гара:
- Тандарда, дъндърда, сюргюн олсун анадънма!
А в редките минути, когато спираше да си поеме дъх, от другия край на вагона се носеха последните селски новини от Далечния Изток:
- Мянки, дянки, мърмянки...
Вратата на купето не можеше да се затвори поради жегата, а ако вместо нея бяхме отворили прозореца, щяхме да изгинем от студ. Затова сега, забравил за собствения си глад и апетит, нахраних котките, легнах, без да обръщам внимание на тупурдията, която решиха да вдигнат, и засънувах първо някаква студентско-ученическа екскурзия с много секс, после буйни междучасия в прогимназията, а след това, явно под влияние на срещата със Смъртта и с "портофела" на Капитан Хатерас, бях протоколчик на пленум на ЦК на БКП пред 1960-те години, като хем стенографирах изказванията, хем сочех на нашите хора къде да стоварват касите с лимонада - сънуващият ми мозък бе слял омонимите "протокол" като организация на политическия ритуал и "протокол" като запис на изказвания. (Един герой на Илф и Петров сънуваше съветски реалии, но се надяваше да засънува нещо старовремско, аз пък обратно.) После станах някакъв голям чин в съветската милиция и пак се започна историята с всесилните извънземни. Този път - според получената от колегите информация - извънземните намираха определен тип според мен съвсем ненужни хора, и им оказваха всяческа помощ.
- Има сведения, че извънземните помагат на общества, които са в криза - гласеше докладът.
- Това не обяснява нещата у нас - реших аз. - На Земята само капиталистическото общество се намира в криза, и то все по-задълбочаваща се, а те работят най-вече в нашия лагер. Продължавайте работата и намерете истинския отговор.
После пихме много водка у нас с един черномустакат колега от моя ранг на име Митя и обсъждахме все същите благотворителни извънземни, като гледахме звездите с любителския телескоп на малкия ми син. Обяснявах му горещо,че не е възможно те да се занимават с общества, които са в криза, защото нашето не е в криза, няма да бъде и не може да бъде, разбираш ли, Митяй, те просто търсят хора, които са в криза, отделни индивиди, а не общества, нали така, Митяй, не общества, а ин-ди-ви-ди!!! Митя се смееше гръмко с черномустакатата си паст, обърната към тавана, а аз крещях в ухото му: всяко общество, Митяй, е като жив организъм, има си и здрава част, и отпадъци, трябва само отпадъците постоянно и навреме да се изхвърлят, изолират или у-ни-що-жат, а ние точно това и правим, нали, Митяй? Изведнъж за малко да изтрезнея от ужас, като се сетих, че мисълта за здравия организъм и отпадъците е на един от изолираните отпадъци и че ако бях споменал автора й, Митя сигурно щеше да ме изпее, нямах му доверие. Повторих още няколко пъти, че не общества, а индивиди, и тогава сякаш ме удариха по главата с дръжката на брадва - толкова внезапно ми дойде прозрението. Митяй се смееше, а аз му казах: те помагат на хора, които са в криза, те могат всичко, могат да ни унищожат навеки, на прах да ни обърнат, а те помагат на такива хора, без да ги интересува обществото, разбираш ли, Митяй, без нищо да ги интересува, а просто на хора, на които няма кой да помогне, бог няма, Митяй, няма кой да помага, а те идват и просто им дават, каквото могат, а за човека това значи - всичко, идват и просто дават, а ние изолираме и унищожаваме... Разревах се и залях Митяй с душ от сълзи, той продължаваше да се смее, без да ме слуша, а аз нареждах през сълзи: ти нищо не разбираш, кретен такъв, знаеш ли какво значи това - те, всесилните, помагат на човек в криза, ти не разбираш какво значи това ЗА НАС, боклук нещастен, не разбираш, че това ни праща по всички дяволи! Грешни сме ние, заблудени... Митяй престана да се смее, обади се по телефона и след малко откараха мен, плачещия, в нашето специално изтрезвително. Край на кариерата, и да изтрезнеех, бях вече рухнал, бях се пречупил.
Събудих се леко развеселен от историята на неизвестния съветски полковник. Пада му се на тъпото ченге (на руския жаргон ченге е "мусор", т. е. "боклук"), щом разбира само от силови методи и не знае какво значи да купиш хората предварително, като им дадеш всичко и ги оставиш свободни - да правят, каквото сами поискат, без да прокарваш някаква стратегия - докато не дойде време да си спомнят кой им е помагал (макар че е лесно да се присмивам със задна дата, откакто нещата се изясниха). На мен пък ми се пише лошо, защото тук, наяве, не само господ, а и извънземни няма, които да помогнат на такива като мен. Сигурно има достатъчно хора и сили, които са знаели, знаят и ще знаят за моите проблеми и отдавна да са им откликнали, ако бяха задължени от някакъв изначален световен морал. Но: Достоевският герой казва, че ако няма бог, всичко е позволено. Истината обаче е там, че бог няма именно защото всичко е позволено, няма висша инстанция и висш критерий за ценност, за живота и изобщо, които да направят задължително съществуването на бог. Затова не мога да разчитам на никого. С тази мисъл станах и отидох да се изпикая. Сам, без чужда помощ.
Е, да, сънищата, виденията, фантазиите създават други реалности, но понякога разказват и за ръба между онези реалности и тази тук. Например любимата песен на един трансилвански княз отпреди четиристотин години:

Пропя веч петелът,
скоро ще се съмне.
В зелена гора,
по зелена поляна
една птица ходи.

Чакай, птицо, чакай,
винаги мен чакай.
Ако Господ
тъй е рекъл,
твой ще бъда аз.

Що за чудна птица,
що за чудна птица:
крака сини,
крила зелени,
и все мене чака.

Тая птица не е просто рожба на трансилвански алкохолен делириум: князът бил убит по време на разходка, когато си пеел точно тази песен. Когато ми изпяха и преведоха от унгарски тази песен, древната й мелодия ме накара да нарисувам гора от тънки дървета с ъглести клони, стоящи на високи пиедестали, а над тях голяма шарена птица с дълги пера, която държеше в ноктите си краищата на конци, закачени за ръцете и краката на десетина човечета. За себе си бих написал друга песен и друго бих нарисувал, но сега нямам време, трябва да се готвя за купона.
Но явно и докато пикая, не мога да спра да мисля, направо напаст - идеята за предварителното закупуване на бъдещите колонии ме кара да свържа в едно съдбата на световете, покорени от европейците, и отчаяните опити на ентусиастите да се свържат с чуждоземен "разум" (да не говорим, че от Хюм насам ние, сериозните мислители, вече не вярваме наивно, че разумност и моралност вървят заедно). Все едно негрите да търсят общуване с онези, които ще ги отвличат или купуват за шепа синци и после ще ги продават да берат памук в някой Нов свят. Май че е по-добре да си траем и да не се навираме между шамарите, преди да сме сигурни, че ще съумеем да се защитим от "братята по разум". Защо ли пак говоря "ние", дявол да го вземе, та аз не съм от тях - онези мислят само от време на време, а самите продукти на мисълта са им омразни, особено на моята. Въпреки това излязох от тоалетната и седнах да пиша поредния автобиографичен роман (личният ми дневник не е за четене), кръстих го "Роман за миналите дни" и се замислих сериозно. Мислих, мислих, цели пет минути. Рекох си, че трябва да пиша за някакви случки, и измислих първото изречение:
"И случките се случваха."
Честна дума, точно така си беше, случките си се слу-учваха, слу-учваха, а освен това... Ами то май така и не се случи никога нищо друго, а това изречение си е достатъчно хубаво, за да го разводнявам с ненужни подробности. Добавих му само (за усилване на автобиографичния нюанс) още две точки накрая, та да завършва с многоточие, изразяващо личното ми отношение към преживяното:
"И случките се случваха..."
Много добре звучи, чудесен роман стана. Дай сега да напиша един летопис, историческо съчинение, че да остане нещо след мен за идните поколения, нещо общочовешко, а не просто моите дребни и незначителни трепети и преживявания. Казва се "История на досегашното време". Това съчинение несъмнено представлява един автентичен, изключително правдив и полезен документ относно действителните, нецензурирани факти - документ, който не пропуска нищо от същината на събитията в цялото досегашно време. Ето го и текста на летописа:
"Случките се случиха."
Край. Сега, след като изпълних дълга си пред бъдещето и изпратих на нашите потомци мъдростта на миналото - историята, ако не знаете, е учителка на живота - аз, най-изчерпателният и най-безумно честният учител по живот, мога вече да се смятам за напълно отминал, I am history, както казват англичаните, и най-после ще отида да се обръсна, преди да е дошла Силвия.
Не успях. Вратата щракна и тя се появи пред мен, а аз пристъпих небръснат към нея. Подадох й ръка за поздрав, за да усетя колко е стегната тясната й длан, като с показалеца погалих петте мънички бенки отвътре на китката й, разположени във формата на съзвездието Касиопея. (Освен Касиопея познавам още само Орион и Голямата мечка.) Посред поздравителните звуци "здрасти-мдрасти" плъзнах ръка по тънкото й кръстче, без грам тлъстина, и я придърпах за целувка.
Понякога ми се струва, че познавам тези тънки устни с ръбчета, извити навън, по-добре от моите собствени - нейните устни, с които тя прави най-хубавите (може би) целувки на света, но за съжаление рано или късно се дръпва и целувката никога не продължава необходимия ми час и половина. От първите две-три целувки между нас езикът ми остана нахапан и прекалено чувствителен за дълго време, но много скоро тя отхлупи таланта си и до днес ме радва с финия танц на мек пух над горния ръб на устата, на устни, език, венци, зъби, бузи, мигли, нос, небце, смучене, пърхане, побутване, галене, облизване, издишване, вдишване, всмукване, преглъщане, търкане, хващане, задържане, отпускане, захапване, стискане, плъзгане, втвърдяване, омекване, намокряне, изсушаване, подправен с остротата на горния втори резец отдясно, който расте перпендикулярно на венеца й.
Притиснах я до себе си в целувката, тя също ме прегърна, докато аз галех гърба й с едната си ръка и лявата й гърда с другата. Гърдите й са хубави, нормално големи, макар да не изпъкват кой знае колко поради високия ръст на Силвия. Ръцете ми търсят да си доставят удоволствие, но знам, че чрез някакво мистично съгласуване моето свободно импровизирано и безразборно галене попада там, където трябва в дадения миг, влиза право в топлата пулсираща сърцевина на нейния живот и отключва изворите й. Както се подхващаме така в пълен синхрон, уста в уста и уста около уста, усещам почти видимо как тя се разтваря отдолу под пликчетата и влажните стени на влагалището й хлътват широко настрани, готови да ме поемат (който търси тясно, просто не знае какво губи - може би печели твърдост и грубост, но губи нежност и нарастващо разпалване, което свършва с разливащ се, отекващ тътен вместо със заешка светкавица). Преди тя да успее да дръпне устата си от моята, преминах върху шията и рамото й, където още седят поизбледнели смучки от първия ни месец, и я накарах да затрепери и да ме стисне с все сила, оседлавайки бедрото ми. Почти веднага, след четири-пет бурни въздишки, тя внезапно се успокои и се отскубна от мен, аз се опитах да я поваля на дивана, но чух хладния й глас:
- Хайде да не започваме сега, няма време, а и ти не си бръснат.
- Някои май вече свършиха - казах, проклинайки съдбата си, че не съм някое дърво, с което тя не би стигнала до оргазъм и за четири часа. Слабините ми пламтяха в една чисто телесна обида, която, ако се срещахме със Силвия за пръв път, щеше просто да я отреже от мен или най-малкото да внесе завинаги гнилоч в отношенията ни. Отстъпих към прозореца, погледнах навън, където нямаше нищо за гледане, завъртях се гърбом към нея и излязох от стаята.
Най-после започнах да се бръсна, без да забравя да оставя вратата на банята отворена, за да могат котките да влизат там, когато им се наложи: ако я оставя затворена, те ще се мъчат и накрая ще свършат работата, където сварят. Когато са малки, може дори да свикнат да го правят, където сварят. Но имах едно четирицветно коте (женско - никога не съм виждал четирицветен мъжкар), което отказваше да пишка другаде, освен на земя, и въпреки страданията не смееше да го направи в изоставения вагон, където го бях завел, понеже бяхме на гара, сменяхме влака, освен перони и коловози друго нямаше, далече извън коловозите земята беше кална от дъжда, а след минути трябваше да се качваме на другия влак, и едва след изричното ми настояване то се изпишка във вагона и повече никога не го направи на място, където не може да се рови. В условията на апартамента котките се обиждат жестоко, ако човек не измие след тях или не дръпне водата, ако са свикнали да ползват тоалетната чиния (един познат котарак дори не се свенеше да вдигне човек от нея, когато беше на зор), тъй като не по своя воля са поставени в положение да не могат да почистят сами.
Котките добре знаят, че за човека чистотата е почти толкова важна, колкото и за тях. Затова използват нечистотата, ако се налага да отмъщават за някакво мъчение или да убият някоя още по-гадна миризма (петна, оставени от кучета, разсипани цукала и пр.). Една зима Евгени прибра от студа бивша своя котка, която преди живяла у тях и избягала поради неразбирателство с тогавашните му котараци. Тя сметна миризмата на маратонките му за нетърпима (странно, нали?) и се изпишка върху тях, а той, без да я докосне, й прочете конско в смисъл, че ако повече харесва студ и сняг, ще я върне вън при първо провинение, след което тя веднага отиде в банята и се изпишка, където трябва, за да стане ясно, че е разбрала. Но в следващите три седмици той не пожела през пет минути да отваря и затваря вратата на балкона, за да може тя да ходи насам-натам да диша чист леден въздух и да се топли. В крайна сметка тя избра крайното решение и произведе демонстративна локвичка пред очите му, в средата на килима, тъй че и идиот да разбере, че е време да я пусне на свобода, според уговорката, което въпросният идиот и направи.
- Хайде, облечи се нормално, няма да ходиш с тия смачкани дрехи - посрещна ме Силвия след избръсването.
- "Панталонът ми носеше безпогрешно разпознаваеми знаци, че е спано с него" - цитирах, превеждайки в движение.
- Точно така - съгласи се Силвия.
- Само да хапна нещо, да не лапам като хала манджите на хората.
- Побързай обаче!
Отидох в кухнята и извадих от хладилника половин кило попрестоял кашкавал, отрязах си филия хляб, за около четири минути приключих и с хляба, и с кашкавала (наложи се да дам по малко на вездесъщите котки, които не обичат да се сяда на масата без тях) и отидох да се преоблека. Силвия разглеждаше безкрайните рафтове с книгите ми, потропвайки с крак.
Обувайки панталоните си, подхвърлих:
- Съжаляваш ли, че няма да си с Евгени на купона?
- С Евгени ли? - погледна ме тя.
- Да де, нали ако ме нямаше, сигурно щеше да хванеш него да ти прави компания - казах съвсем невинно.
Силвия присви очи, взря се в моя открит честен поглед и констатира:
- Света вода ненапита, деветдесет и осем процента.
- Аква дестилата? - предложих аз. - Или може би гола вода?
- Само когато ми излизаш с тъпи женски номера - усмихна се тя и ме чукна по носа. - Да, малко съжалявам, понеже него го правя, каквото си искам, пък ти напоследък пак взе да се опъваш. Ти как разбра за нас?
- Той ми каза.
- Така ли? - учуди се тя. - И защо?
- Поводът беше крайно нестандартен - въздъхнах. - Когато ти се обади тая сутрин, тъкмо бяхме задрямали с него и котките и аз сънувах един изключително странен сън... добре де, няма да ти разказвам съня, щом ти е досадно, но на него го разказах, а той веднага гръмна, че бил сънувал абсолютно същото. Аз, естествено, изказах съмнение, но той здраво се засегна, че съм го бил изкарал лъжец, и тогава ми изтърси за вашата връзка. Не разбрах само защо си мислеше, че така ще ми натрие носа, би трябвало вече достатъчно да ме познава. Обвиних го, че през цялото време ме е смятал за лицемерен мракобесник, а той си тръгна, без да каже нито дума... Остави ме на мира, Фреди! - Докато приказвах, котката бе скочила в дъното на панталоните.
- Хайде, действай, че ще закъснеем - пришпори ме Силвия и аз продължих да си обувам панталоните (вече без котката) оттам, където бях спрял, тоест от коленете нагоре. Тя се замисли и каза:
- Евгени, разбира се, прекрасно те познава и не е мислел, че ти натрива носа.
- Тогава защо ми го каза?
- Не стой, а си обуй обувките. Това за съня сигурно е било истина и недоверието ти го е обидило, но обидата му щеше да е лицемерна, освен ако не ти каже.
- А се обиди толкова, защото е бил гузен... А защо изобщо е трябвало да го крие от мен?
- Закъсняваме! - Колко метал може да има в този тихо звънтящ кристал.
След минути тя, само сантиметър по-ниска от мен (това не е никак малко), вече вървеше до мен с маршовата си походка, а аз се питах дали все още ми завижда, както някога, за моите "по женски прави" крака и изпъкналия задник. Краката ми иначе са мускулести и покрити с гъста козина (и не само те), но безспорно са идеално прави - всъщност едва ли бих забелязал това, ако не беше тя. Виж, плоския й задник съм го забелязал, но жената си е жена, а плоският женски задник си е женски задник, особено нейният. Жената като субстанция, колеги, не се съдържа в задника, а в онова, което тя прави с него. Така също, ако някой има човешко по произход тяло, това не му пречи да има идентичност, към която човешките дадености са само допълнителни опции: важното е какво прави с тялото си; вероятно древните образи на химери и тотеми, съставени от човешки и нечовешки (животински, демонични или божествени като ореолите) части, са били опит да се "оморфи" нещо, лично или групово, което не ще да е било недвусмислено антропоморфно, а от кое същество художникът ще вземе главата, гърдите и т. н., сигурно е зависело от телесното място на различните видове души (в Египет, Китай и другаде са вярвали, че човек има няколко, а не само една душа). Химеричните същества - човекоглави бикове, дракони, херувими - често са пазачи: домашното куче несъмнено е наполовина човек и наполовина вълк, нашите дебеловрати биячи са "горили", а сиамските котки са били обучавани да скачат върху главата на всеки подозрителен непознат, нахлул в двора на осиновилото ги човешко семейство, и да му дерат очите (египетските плюс това са топлели и пазели бебетата).
Камбаните на църквата "Свети Филан Кешийски" изпълняваха средната партия на любимата ми симфония "Петнадесет минути тишина за три църкви" (авторът съм аз). Вървяхме със Силвия по улиците, където беше минала моята младост с музиката на Шаде и Майк Олдфийлд, някога от онзи прозорец там денонощно се лееше "P. S. I Love You" на Бийтълс, а ето тук веднъж като студент бях изнесъл върху вестник останки от пълнено пиле и давах повмирисания ориз на един прегладнял млад бял котарак, когато някакъв дребен бедно облечен мъж на сегашната ми възраст се загледа с трепет в сцената на храненето, сякаш бе видял поредното пришествие, порадва се на котарака и си тръгна с бързи крачки, казвайки силно развълнуван:
- Благодаря Ви, че нахранихте котката! - (Аз го изгледах учуден.) - Защото всичко заслужава да живее!
Значи ако никой не ме нахрани, да си знам, че не заслужавам да живея... "Чандрлака, чандрлака, чандрлака, чандрлака", свиреше циганският джаз от будката-кафене, напудрен, затъпен, загубил и последната искрица живот нейде между пачките банкноти. Спряхме за минута да купим шише евтино бяло вино от младичката дебелана. Силвия сви между две кооперации и минахме през вътрешния двор, където старата госпожа Чаракчиева седеше на пейката и държеше на коленете си дядо Минчо, а около нея обикаляха, размахваха опашки, гонеха се и се изтягаха на последното есенно слънце децата, внуците и правнуците на дядо Минчо, всички до един като него бели със съвсем малко черни петна. Може би тъкмо него бях нахранил в зората на първата му младост с ориза от плънката на пилето, без да знам, че ще получа благодарност от един непознат, но сега дядо Минчо беше същински патриарх на този двор - едър (може би седем-осем килограма, ако не и повече), с огромна кръгла глава като гюлле, с внушителни гънки на врата и гъста козина с поизгубен блясък в сравнение с ярката белота и тук-таме още по-ярка чернота на кожухчетата на най-малките правнучета. Поздравихме госпожа Чаракчиева и се вмъкнахме в полутъмния вход на отсрещната кооперация, за да слезем в сутерена, където тече купонът.
Най-новото поколение си няма хабер защо купонът трябва да "тече" - няма откъде да знаят, че много преди времето, когато "купоните" се наричаха "терени", в ресторантите хората играели карти и си плащали на час, като получавали листче хартия - билет, талон, разписка или както щете го наричайте - което се казвало "купонът" и било валидно за един час, през който гледали да изиграят повече игри, а ако някой бавел играта при раздаване, обявяване и т. н., другите го укорявали с думите: хайде, по-бързо, че изтече купонът, какво се туткаш, купон тече тука, не бави купона... по някое време започнали да казват за самото организирано забавление "отиваме на купон", а много по-късно, когато постепенно седенките, тлаките, журовете, матинетата, вечеринките, събиранията, банкетите, терените, джамборетата (вариант: джумбаретата) и всички останали партита също били прекръстени на купони, лафът се възродил в днешния си вид и така се разпространил масово чрез новата преса. Днес "купонът тече" дори в двора на госпожа Чаракчиева, макар и без обичайната за хората звукова агресия: децата, внуците и правнуците на дядо Минчо обикалят, размахват опашки, гонят се и се изтягат на последното есенно слънце в почти пълна тишина.
Котките не са стадни животни, не живеят на големи глутници и техните изказвания съдържат много повече смисъл, понеже се обаждат само когато се налага, вместо да крещят просто защото са заедно, като ученици в междучасие. Изключено е да си представим котки, които, както си пасат мирно или седят вързани да пазят в съседни дворове, да си разменят ей такива типични кучешки или овчи реплики:
- Абе!
- А?
- Абе нищо.
- А-а.
- Вие кво, бе?
- Ние ли?
- Вие.
- Нищо бе, нищо.
- Ама нищо?
- Да бе.
- До-обре.
- Ами ти кво?
- Ами кво.
- Нищо ли?
- Е па...
Това, че не живеят на големи глутници, има връзка с начина на ловуване на котките: те не настигат жертвата, като я гонят по широки открити пространства, а дебнат пред дупката й или скачат върху нея от някой клон, тъй като отговарящите на размерите и силата им малки животинки се крият при преследване много по-лесно от плячката на по-едрите хищници (най-едрите - пак от семейство котки - нямат нужда от групова гонитба, справят се сами или в подбрана компания). Именно дебненето според мен изисква перфектната чистота на котките: хората например са отвъд всякаква вродена хигиена, кучетата миришат дори след къпане и отдавна са забравили защо трябва да драснат един-два пъти с крака по земята след изхождане, но котките заравят изпражненията си, докато не изчезне миризмата, и постоянно поддържат чиста козината си, за да не ги подушат жертвите им от близко разстояние. (Жертвите им, естествено, не остават по-назад - всеки знае с какво отвращение се чистят хамстерите и мишките, след като сме ги пипали с ръце.) И отново размерите и силата на котките ги карат да бъдат предпазливи спрямо хората и грубите им маниери, тъй че се дресират много по-трудно от равностойните на дресьора животни, и близостта им с човека е много по-истинска и индивидуална от тази на кучетата (пък и на самите хора) с тяхното вградено послушание, без което няма съгласуван стаден живот. Ако съвсем непознат човек се вгледа в самотно или малко куче, преминавайки покрай него, то тръгва автоматично и безпрекословно подире му и върви, докато човекът не спре, дори пътят да е многокилометров, дори кучето да е съвсем мъничко и да има навехнат крак - инстинкт, без който малкото стадно животно ще загине, изоставайки от другите при дългите им преходи. Котките са способни на подобни неща само ако познават човека и държат на него, а той им изразява признателността си, както умее - египтяните например балсамирали починалите котки наравно с божествените фараони и ги погребвали в специални гробища. Ако котка държи на някого, той може да я помоли да яде или понася отвратителни за нея неща, без тя да може да му откаже - това несъмнено се среща при всички висши животни, но при стадните искреността винаги е под въпрос, както при нестадните сближаването с човека и способността на алтруизъм и себеотрицание не бият на очи.
Атанас, домакинът на купона, спада към най-стадния вид измежду приматите и затова искреността на поздравите му също е под въпрос. Не искайте от мен да повярвам, че без съответните вградени инстинкти някой би изразил искрена радост от появата в личната му територия на все нови и нови екземпляри от собствения му вид, с каквито и без това денонощно се сблъсква в пренаселената ни столица. Всяко нормално животно има потребност от територия със съответни на вида му размери, в която допуска себеподобни само при строго определени обстоятелства. Тази територия най-често се простира поне дотам, докъдето животното се вижда, докъдето се усеща миризмата му и докъдето се чува гласът му. В някогашните села тесните и схлупени къщи са служели само за преспиване на цели родове заедно с добитъка (вместо парно), а през деня всичко под небето и до хоризонта е било пространство за действие. Днес сме натикани като в клетка между стените на апартаменти, офиси, аудитории, кафенета, кина, ресторанти, коридори, асансьори, трамваи, автобуси, тролейбуси, коли, влакове, подлези, тунели, улици и вътрешни дворове, а към това хилядократно физическо ограничение на жизнено необходимата територия се добавя и постоянното нахлуване на безброй себеподобни в нея чрез пряк телесен натиск извън строго определените обстоятелства (но можем да вземем такси), визуално присъствие (но можем да си затворим очите или да четем вестник), миризми (но можем да се напарфюмираме най-силно, да пропушим или да хванем хрема) и звуци (но можем да надуем радиото, да си купим уокмен или да оглушеем), при това двадесет и четири часа в денонощието (но можем да заспим завинаги). При всичкия този стрес и растящото население на нашето топче звездна кал лично аз очаквам скоро да потече голям купон, а засега си казвам, че без неумолимите стадни инстинкти, заради които в момента си разменяме усмивки и ръкостискания с Наско и гостите му, вместо да похапваме един от друг, този голям купон отдавна вече да е изтекъл. Интересно докога ще издържи бентът. Интересно също дали е по-ужасно да умрат наведнъж само седем милиарда души или безбройно много да умират един по един по метода "прапрадядото умира, прадядото умира, дядото умира, бащата умира, синът умира, внукът умира, правнукът умира, праправнукът умира и т. н." - но нека си мрат и страдат до n=безкрайност, важното е купонът да тече, нали така?
Какви са поздравите ли? Ами ето такива:
- О, здравейте, много се радвам, откога не съм ви виждал! Как сте, добре ли сте? Какво става с тебе, Мартине?
(Какво стана с тебе, Мартине?)
Не успявам да отговоря, защото Силвия бърза да ми помогне и да отговори вместо мен:
- Какво да стане, пак са го уволнили, нали знаеш, неговия си синдром на напускането...
Приятно съм изненадан. Случайно или не, но тя пропусна да подчертае "пак е казал нещо, каквото не трябва". Този напредък обаче ми се вижда твърде съмнителен.
- А-ха - кима Атанас с разбиране (?!), известна доза съчувствие, малко по-голяма доза презрение и океан от безразличие. Залагам на последното, макар да знам, че той ще изплува от него и ще пусне презрението още в първия клюкарски разговор, подавам му шишето с бялото вино, потупвам го по рамото и повеждам Силвия навътре, по-близичко до сандвичите и салатите.
Наоколо купонът си е купон, хората си общуват, лигавят се, седят или се движат из купонното пространство, ядат и пият, музиката си свири и леко заглушава клюките и вицовете, разделяйки купона на локални разговори, някои танцуват, после други, става все по-полутъмно, аз им реагирам по малко, но всъщност мисля отстрани, мисля си за знаците на разпознаване и дружелюбие, които наблюдавам, а също и за ред други неща, докато отпивам от някакво бяло вино, доста по-добро от онова, което сам донесох.
Светът на приматите - и без съмнение на котките - е светът на фиксиращите плячката две очи, разположени фронтално, и на двата хващащи плячката предни крайници: светът под носа ни. В този свят втренченият поглед е предвестник на евентуално нападение или бягство, а примигването и гледането встрани е естественият жест на доброжелателство. Затова учтивите котки и кучета примижават и усърдно въртят глава, за да покажат колко отношението им към другия е лишено от агресия, а горилите често заменят действителната агресия с втренчено гледане в очите, при което горилата с по-слаби нерви просто се признава за победена. Ако искаме да покажем дружелюбие към горила, трябва да гледаме встрани и да се усмихваме, без да се виждат зъбите, а когато примижим пред котка, тя непременно ще отговори със същото - обратното би било нечувана грубост.
За разлика например от тревопасните ние, всеядните хищници - котки, кучета, примати и т. н. (приматите сме малко по-всеядни, но не вярвайте, ако ви кажат, че котката не обича тиква или че кучето не яде грозде) - имаме еднородни реакции към почти всички предмети от околната среда - в света под носа ни едни и същи видове неща могат да бъдат приятели, врагове, храна и полови другарчета. Тревопасните дори не виждат какво ядат (на кон се подава храна само на отворена длан, за да не ти отхапе някой пръст), те се взират в непознатото на първо място с цел да избягат при опасност, растенията, солта и реките няма как да бягат изпод носа им и не изискват агресивно поведение, а себеподобните им не ги смятат за храна и агресията им не се взема кой знае колко предвид. Ние пък ядем и бягаща, и неподвижна храна и сме настроени винаги проучвателно по един и същ начин към всичко видимо: гледаме, пипаме и пробваме на вкус, очакваме и сме готови да проявим агресия към всичко непознато, всичко живо и всичко себеподобно - и едва ли не всяко съществуващо нещо ни е себеподобно - зрението ни към света на предметите е почти хомогенно и изотропно, поради което си въобразяваме, че виждаме предмети като такива и схващаме факти сами по себе си. (Една моя добра полупозната се възбуждаше от гледката на остри ръбове и от яркия оранжев цвят на един пластмасов предмет, вече не помня точно какъв - паметта ми е като на китайския познавач на коне, който намерил най-добрия кон, но някак си не обърнал внимание на цвета и пола му.)
Като стана дума за жени, нека погледнем към тези наоколо. Те са живи пособия по низша демонология на славяните: искам да кажа, че са същи кикимори и баби яги. Уж прехвърлили двадесетте, пък пубертетът им е познат само като обидна дума за мъже. "Да опустее тоя гъзорък господ, дето ви е нацвъкал такива убави", мисля си в народен стил. Дори Митко Каръкатурата (карък+карикатурист) не може да нарисува толкова грозни мутри, колкото и да се старае. Той, между другото, седи в ъгъла и пак дращи нещо по листа, напомняйки ми за едно сьщо такова грозно, но нещастно и побъркано момиче, което си драскаше в тетрадката някакви ужасии в ъгъла на един купон преди години, криейки ги от всички. Тъй като баща й се бе издигнал рязко в обществото скоро преди това, една нахакана дама се обърна към нея по фамилно име, а тя се просълзи и заяви, че не е ...ова и че си има име. Не се учудих, когато научих, че се е самоубила...
Както винаги съм заел удобна позиция до масата с яденето и Мариета ме моли:
- Марти, подай ми, моля ти се, ей оня сандвич. Е-е-ей оня там, да, същия! Златен си!
Подавам й сандвича на отворена длан, понеже знам, че обича конете, тя посяга да го вземе, но аз дръпвам дланта си и я протягам право към устата й, докато се сети какво имам предвид. Тя се сеща, взема си сандвича и ми кима със смях:
- Ти пък си говедо.
Благодаря й най-изискано за комплимента (за мой късмет Силвия разговаря с някого и гледа на другата страна по време на целия този нагъл флирт, а всъщност езотеричен диалог) и си вземам друг сандвич, състоящ се от хляб, краве масло, пилешко роле и резенче домат. Вече не се питам дали пилешкото роле е точно пилешко, при все че на времето сериозно ме вълнуваше въпросът русенци или русенки се съдържат в кутиите с "Русенско варено". При всеядните всичко живо е възможна храна и те могат да очакват от всеки обект, способен да знае това, да се държи спрямо тях като нападащ или бягащ враг, т. е. за да имат приятели и полови партньори, при тях са необходими ограничителни механизми - всъщност те са нужни на първо място спрямо собствените им тела. Ограниченията са вградени чрез механизма на болката, но когато трябва, се преодоляват - ако е вярно, че животно може да отхапе крака си, заклещен в капан. (Май че никъде не се забранява изрично яденето на собственото тяло - това просто не се случва.) По-лесно е да се преодолеят ограниченията спрямо другите, особено когато животът на индивида или цялата популация се възприема като застрашен - така правят вълците, плъховете, зайците, хората. Някои пък просто хитруват като мъжкия паяк-кръстоносец, вместо да използват вътрешни ограничителни механизми у женската, която яде мъжкаря на общо основание. (Паяците също са ми любими животни, съвършени хищници, но за тях - друг път.)
От тази био-логика идва и религиозната аскеза: ако според морала всички себеподобни трябва да са само приятели, а не врагове, то правилата за храната и следователно секса са ограничителни; постите имат смисъл само ако позволената храна не се разглежда като себеподобно, освен ако не е налице елемент на канибализъм - рибата, символ на Христос, се допуска в постите от Неговата съпруга църквата, която и без това яде кръвта (противно на Завета "кръв да не ядеш") и тялото Му в причастието (небесният архетип на всички моногамни бракове, както знаем. Мъжкият пол е станал по-силен физически и е гледал да вземе властта може би защото е трябвало да се защитава от нещо по-опасно...). При всички животни и религии има също и реакции и дейности, насочени към жизнената околна среда като такава - например поддържане на чистота и здраве (буквално и в духовен смисъл), осигуряване на необходимото пространство (отшелничество), обща ориентация (търсене на познание). Като цяло май всички дейности се свеждат до избягването на смъртта за сметка на живота. (Файдата от последното не се тематизира.)
Пуснаха бавна песен, нещо ми се дотанцува и се опитах да поканя Силвия на танц, но тя отказа, явно разговорът й е по-интересен от мен. Е, какво пък, сядам си до сандвичите и продължавам да мисля по-нататък, така и така виното не ме хваща и не идва желаното отпускане.
Ако поради повреда механизмите, сигнализиращи за успешно и неуспешно постигане на целите на дейността, могат да бъдат стимулирани пряко, тогава се появяват "самоцелни" дейности, например търсенето на удоволствие без непосредствена връзка с проблема за живота (чрез ненужно допълнително практикуване на дейност, свързана с първичните потребности - плюскане и останалото), а също така наркоманиите, хазартът, работохолизмът, спортът, дългът и т. н. според видовете сигнализация. Появяват се също дейности, свързани с доставянето на другия на удоволствие и неудоволствие и на другите видове преки сигнали за успех и неуспех, като с това приятелството и враждата придобиват нови измерения (мадамата, която ми отказва или проваля свалката ми с друга мадама, ми става враг, а подаряващият ми картина или изразяващият възхищение от моята картина ми става приятел). Най-силно въздейства онази ненужна дейност, която задоволява механизмите за пряко сигнализиране на опасност и спасение на живота, своя и на другите, и следователно е ясно откъде идва функцията на религията и войната. ("Живот, вечен живот!", викнал протестантът и побягнал от къщи въпреки молбите на жена му и децата му. Бягай, бягай.) Болката, гладът, жаждата, студът, жегата, самотата, половият сърбеж, страхът, клаустрофобията, агорафобията, отвращението от миризми, вкусове и гледки са все непреки сигнали за опасност и могат да бъдат преодолени в името на "висшите цели", които задействат директните сигнали за опасност и спасение на живота както на вида, така и на индивида - бог например е хем любов, хем лично безсмъртие, същото при патриотизма и въобще отдадеността на каузи. Липсата на такива при котките показва, че за разлика от разбрицаната и зациклена човешка машинария техните безупречни системи за обратна връзка няма как да сбъркат и да вземат изкуствения сигнал за действителен.
Междувременно стаята се пълни все повече с тютюнев дим, който иначе не мога да трая (не че и аз не пуша), но поне не мирише на примати. Тютюневият дим ми е почти толкова неприятен, колкото миризмата на урина, която все по-често се среща по бетонната повърхност на днешния свят: хората нямат пари за тоалетна или нямат наблизо тоалетна, а котките не могат да ровят в цимента. Иначе котараците понякога поставят маркери за присъствието си със специална мускусна течност, която престава да мирише (за човека, но не знам дали за другите котки) след изсъхването си, а преди това мирисът й слабо напомня на потта на човек от женски пол (тя от своя страна напомня по вкус на силно разредена комбинация от бъзов сок и мъничко пушена скумрия). Освен това козината на по-мъжествените котараци има друга специфична миризма - същата като на бодливия чемшир. При хората от мъжки пол също има такива специални секрети, които излъчват именно миризма (на сушени плодове - различна от тази на потта и всичко останало), а не само безмирисни феромони, и въпреки че никъде не пише нищо за тях, ще ги намерите най-вече в пространството между тестисите и ануса. Ето ви още едно доказателство, че няма бог - и най-тъпият и некадърен проектант не би се сетил да сложи на едно място секса и изхождането (не звучи ли абсурдно: "пикочно-полова система"? Също като ректалния гастроенцефалит и митичната технохимера "инжектор-пляктор", влязла във фолклора заедно с хиподилите, грухопотама, филикощерицата и хипопокрокотигровия грабадабър...) и да направи така, че да говорим оттам, откъдето ядем, а при това и дишаме. Колкото до крайния продукт, от пръв поглед се забелязва, че природата е сляпа машина, неспособна да изпълни собствените си проекти, непрестанно бълваща брак, брак, брак, грабадабър след грабадабър. Който не го вижда, да погледне в огледалото, а след като види, да даде оценка на мозъка си, с който преди това е вярвал в разумния план и всемогъщото съвършенство, стоящи зад взаимосъгласуваността на нещата в света. Ако всичко това оскърбява неговите чувства, нека смята съвършенството на изгревите, залезите, фантазиите и котките за извинение от страна на бога.
Джовани настоя да пуснем неговия диск и се наложи да изтърпим няколко парчета от последната тава (наистина звучаха като парчета от тава) на новата родна рокгрупа "Експлорър", в които разпознах непознатото за останалите присъстващи творчество на древните пънкари "Експлойтед". Спомних си как на времето нашите "Контрол" бяха копирали и името си, и най-хубавите си песни от унгарската естрада, при това с незадоволително преведени текстове, и си рекох, че в подлунния свят все така няма нищо ново (за надлунния нямам пълномощия да давам информация). После донесоха китарата и Атанас взе да я настройва, а после в най-неочаквания момент, когато всеки беше почти загубил надежда или дори забравил, че ще се пее, удари по струните и запя любимата стара градска песен за човека от затвора:
- Свободата, брат, е нещо из-клю-чи-телно...
Напоследък всичките ми млади приятели си падат по музиката от епохата на самиздата, макар че повечето почти не знаят какво е например комсомол. Песента, доста поизменена от поколенията безименни изпълнители, отново рисува по лицата ни романтичната носталгия по суровите времена на бащите и батковците. Подемаме заедно с Наско, надвикваме се, нашите допреди малко хармонични тембри се гърчат в яростна дрезгавина. С такава дрезгавина и Висоцки е пял за почти невидяната от него война...
- Свободата, брат, е кръв по твойта риза...
Как да не изтръпнеш при тези думи! Никой от нас не е бил бит с юмруци или палка, но всеки би се борил за свободата заедно с авторите на песните, стига да можехме да се върнем в миналото и да забравим какво настояще сме получили от тяхната борба...
- Свободата, брат, е храчката, която ти облиза!
- Няма да пееш такива гадости - нарежда ми Силвия с тон, нетърпящ възражения. - Добре, че свърши песента.
Песента обаче не свършва, защото всички пеят последния припев до безкрай, но аз мълча гневно - поне така си мисля - и крещя вътрешно: "Какво разбираш ти от свобода, глупава гъско? Какво знаеш ти за робството и свободата на хората, които някога са пели тези песни с риск да загинат?"
"Ами ти какво толкова знаеш?" - резонно се намесва вътрешният ми глас. - "По-стар си от тях, но и ти си хванал само няколко години от онова време, ти си бил дете. Какво знаеш за риска?"
Знам, о, знам какво е да ближеш чужди храчки, скъпи ми вътрешни гласе! Знам какво е да купуваш свобода с унижение и знам, че днес не е по-добре от вчера! Вярно е, че вчера четяхме между редовете, а днес вече между точките на многоточията, които започнахме да слагаме, вярно е, че вместо всички предишни рискове са останали само рискът да умреш от глад и рискът да те застрелят, но поне аз знам колко тежко е да трепериш и да внимаваш да не сбъркаш с някое погрешно разбрано потрепване на клепача! Каквото и да направя, е криво: едновременно греховно за едните и некадърно за другите, застанали от двете страни на демаркационната линия. Понякога си мисля, че всичко старо се възражда в моя собствен живот, чувствам се като еднолична нация, възседната от тоталитаризма на онези, които иначе ще плачат на гроба ми - "роднини, близки и познати" - и изолирана от света чрез студената война. "Свободата, брат, е нещо от-но-си-телно..." Но кой ли знае днес какво е студена война?
Сякаш в отговор на мислите ми Силвия изтърсва в разговора със седящата до нея Райна-като-мед:
- Има ли смисъл да се пее за всичко това? Тия неща са отдавна отминали... Ти къде тръгна?
Аз я гледам известно време и казвам с глух глас първото, което ми хрумва:
- До кенефа.
Силвия се усмихва нежно:
- Там нали няма снимки на мадами по стените?
Райна-като-мед също се усмихва, като си мисли, че това е някаква пародийна духовитост. Не, мило момиче, това си е на сериозно. (Лошо ми се пише, ако оная разбере, че съм си помислил "мило момиче".)
- Ако има, ще те поканя да ги разгледаш - казвам аз и излизам от стаята. Всъщност Силвия събира голи мадамски снимки, деветдесет процента от които изобразяват нейната любима тайванско-американска актриса Джулиет Н'ам Кой-Си с малките цици, а останалите са на мадами с големи цици. Водила ме е и на кино, за да се възхищаваме на едни или други цици, при което се е налагало да се движа по острието на скалпела между прекаленото възхищение и недостатъчното одобрение на нейното мнение...
Няма как, ще трябва да се крия в тоалетната, щом вече казах, че там отивам. Седя си аз, значи, върху седалка с нежнотелесен цвят, закрепена върху тоалетна чиния с цвят на слонова кост, правя се, че си върша великата работа, и ето какво си мисля: я виж, вече се покори, протестираш само наум, откакто те уволниха по собствено желание и те заплашиха явно и неявно с какво ли не. Да, подчиних се и се оттеглих тук върху кулата от слонова кост, за да си върша великата работа, мислейки за възвишени неща, например за логика. (Аз мисля концентрирано, доста по-бързо, отколкото бих го изказал с думи, но понеже ценната мисъл при мен е рядко щастие, се налага да разреждам приказките си с вода, за да не мълча като запечен.) Какво са, прочее, онези изказвания, които могат да бъдат истинни или неистинни? Пропозиции ли са те, твърдения ли, съждения или нещо друго? Каква интересна теоретична главоблъсканица: един се изказва и всичко е наред, друг се изказва за същото и трябва да заспи завинаги - има ли тук необходима връзка между истинността на двете изказвания и контекста на изказване? Задължително ли е двамата да си противоречат, например първият да лъже, а вторият да казва истината? Възможно ли е вторият да е този, който лъже, и все пак, вместо да го осмеят като лъжец, да гледат да го отстранят да не се изказва повече? Възможно ли е двамата да казват едно и също, и все пак първият да може да приказва, каквото си иска, а другият само да слуша? (Извън България мрачната двусмисленост на глагола "слушам" не съществува - в цивилизования свят слушането на думи и подчинението са две различни неща. Дори в другите езици от славянски произход тази разлика си намира път, вж. "слушать" и "слушаться" на руски.) Опалаа, щастливото хрумване. Боже, какво облекчение, направо половин оргазъм, макар и две такива да не правят един такъв. И така:
Братя мои, всички ваши изказвания са императиви, рече Заратустра. "Слънцето изгрява от изток" и "две и две прави четири" са най-тоталитарните лозунги на света: нали са уж "чисти описания", говорят за "самата действителност" и просто нямам право да помисля за съмнение, камо ли за неподчинение (в ханска Монголия слънцето изгрявало от юг, защото югът бил символ на управляващата фамилия). Заповедта ви е: "Приемай, вярвай, живей, сякаш две и две е четири." Откакто започнах да се деля на части, за да си формирам органи, да се родя и да порасна голям, ме затрупвате с обучение и възпитание, което аз трябва да слушкам и в двата смисъла. Ставам опасен, когато почвам да ви връщам жеста и да раздавам мои императиви за действителността, особено ако съм прав. Словото ми е вонящо ("името ми е вонящо като птиче лайно под знойно небе", пее древният египтянин, "името ми е вонящо като рибешки черва под знойно небе") като това, което в момента би трябвало да произвеждам, а името ми трябва да изчезне от лицето на земята.
"Но защо името ми е вонящо?" Моите изказвания също са императиви (от вида "чуйте ме, нещата са така и така!"), но понеже се изказвам втори, те идват на фона на първите и по необходимост ги коментират пряко или косвено, значи са именно съждения - присъди за вашите изказвания, за вас самите и за целия контекст. И всъщност е все едно какво точно казвам и дали лъжа - важното е, че съдя. А да съди има право всеки и за да спра да съдя и разсъждавам, ще ми спрете въздуха: изчезна ли аз, изчезва и правото ми. Затова трябва да млъкна и да си говоря наум, добре че има достатъчно тоалетна хартия марка "пиши-бриши", ето, и водата ще си пусна, вълните на р. Лета. Марш от лицето на земята. Това е то логиката, каза Туидълди.
Времето ми изтече, пуснах истинската вода с конспиративна цел - за да се чуе и да не разбере никой, че съм заемал тоалетната съвсем неправомерно - и се отправих обратно към купонното пространство.
Оттатък вече пеят друга песен, очевидно повлияна от първия поет:

Пари, стока, пари-прим,
драм-бамба-лумба-драм!

Само че някой позвъни на вратата и Наско отиде да посрещне гостите, Джовани задрънка нещо нечленоразделно по китарата, другите моментално закопняха за танцова музика, но след малко настана тишина, защото Наско ни представи тримата нови посетители.
Имената са етикети, които някой ни дава, преди да знае какви ще станем, аз не им обръщам внимание, нито мога да ги помня от първия път. Не бих могъл да кажа какви са имената на двамата мъже, който влязоха, но пред вътрешния ми взор запулсира с розовочервен блясък името Yvette: чаталът на буквата Y сякаш излъчваше властен магнетизъм, който не потиска и не унижава. Тази е най-женствената жена, която съм виждал, от седящата до мен Силвия мигновено бликва порой изпепеляваща ревност, който замъглява погледа ми, та се налага да се напрегна, за да върна "на фокус" образа на тъмнокосата Ивета, висока към метър и шейсет и пет, с прави и достатъчно, но не прекалено широки рамене, добре очертани "разногледи" гърди, стройна талия, заоблени бедра, контрастиращи с доста тънки крака от коляното надолу - нещо не много типично за България, но характерно за мадамите от древноегипетските изображения, които съм гледал. Нейните бадемовидно издължени очи също биха изглеждали египетски, ако не бяха с цвят, по-наситен от "морска вълна", може би близък до "френско зелено". Лицето й е овално, скулите леко изпъкнали, брадичката заострена, а за носа й егоистично ще премълча... но едва ли някой може да ме разбере, ако не я види на живо. Съвсем не тези анатомични подробности ме докарват в момента почти до ерекция въпреки вътрешната и външна цензура. Имам чувството, че дори да й се беше паднало тяло на слон с глава на вълк, тя би произвела същото впечатление, подобно на потапяне в басейн, пълен с горещ коняк. От онова, което хората нескопосано наричат "излъчване", съзнателно мога да забележа нейните плавни и точни движения, съвсем леко забавени, колкото да не създават усещане за натиск, оставящи място за впечатлението за комфорт и - извинете за оксиморона - възбуждащо отпускане, иначе казано, секс от най-висша класа, в който отпада идиотското разделение между духовна и телесна чувственост (осакатяващо и духа, и телесността, ако изобщо се подведем да повярваме, че някъде ги има поотделно) и се отварят вратите към монолитен свят, по-богат от всяка описана с думи представа за любов. Изглежда, че изпадам в състоянието coup de foudre, т. е. удар от гръм - състояние, което винаги съм поставял под контрол по шопския метод "легам и чакам да ми мине", защото не съм видял нищо хубаво от опитите да му дам ход, когато се появи.


Следва продължение...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=31737