ХуЛите - Слънчеви очила

Обичам да гледам света през слънчеви очила.
Хубаво е да притъпяваш светлината, заляла и изрязла нищожността му като хартиена кукличка. Хубаво е да спускаш върху му нежния воал на съмнението, че може би не виждаш съвсем правилно, че може би той изглежда малко по- иначе.
Обичам да се крия от света зад тъмните си стъкла, да пускам щори върху прозорците на душата си, та да не надзърне неверен поглед в нея.
Да скривам смута си, увереността си, колебанието си, силата си, неудоволствието си, удоволствието си, униженията си, възгордяванията, грешките си, успехите си.
Така непромитият филм на душата ми не може да се освети от някой случайно попаднал слънчев лъч, чупливите й прегради остават недосегаеми и аз оставам цяла, недокосната, една и съща.
Никой чужд не може да изпие мислите ми и страстите ми и да ме остави безвъзвратно ограбена от единственото, което притежавам. Светът остава цял, наслоен върху стъклата ми, а душата ми, сгушена в очите, дреме блажено в мрака на ужаса ми от видело.
А сваля ли очилата, порой светлина ще залее мислите ми и ще ги удави. Ще се белнат, проснати гърбом на повърхността на лицето ми като пъстърва в отровен планински поток.
И аз ще остана гола, слаба, безпомощна, предоставила всичко от себе си на разграбване.
И после няма да съм.