ХуЛите - Нощем

Съвсем слаба светлина се прецеждаше през затворените щори. В малката спалня беше тихо и приятно топло, а навън ръмеше слаб дъжд. Рони остана със затворени очи, въпреки че се бе събудил и знаеше, че трябва да погледне часовника. Под одеялото бе топло, беше му приятно, имаше спомен, че е сънувал нещо много хубаво, но колкото и да се напрягаше не успя да си спомни подробности. Сети се, че е легнал към 11 сутринта, след като се бе отказал от една дълга лекция в университета - беше много уморен, след като предната нощ, четвъртък, бе останал до към 3 в бара. Не знаеше дали Теди е в леглото - тя винаги спеше много тихо. Остана неподвижен още малко, после се завъртя малко и протегна ръка зад гърба си. Опипа завивките, ръката му попадна на нещо меко и топло, но това беше котката. Завъртя се на другата страна и се взира за малко в мрака на стаята докато разбере, че Теди я няма. "Лошо, помисли си, сигурно е вече късно и скоро трябва да тръгвам...".
Теди обикновено ставаше трудно и ако днес, в петък, беше вече успяла да стане, значи е около два-три... Деня пак беше минал и след няколко часа трябваше да тръгва за работа. Извика я тихо, изчака, но никой не се появи. Видя, че вратата е затворена, сигурно тя искаше да не го буди. "Теди!", опита той по-силно, но, уви, никой не се появи. Накрая събра сили и изсвири с уста техния сигнал. Сега вече се чу някакъв шум, раздвижване и след малко вратата се отвори. Теди се появи, завита в одеяло, приседна на леглото, целуна Рони и каза:
- Не исках да те будя, видя ми се много уморен.
- Колко е часа?
- Късничко... Почти пет.
- Пет? По дяволите... След малко пак трябва да тръгвам... Писна ми!
- Но поне си почина, не си спал много тази седмица...
- Не, но не съм и учил. Имам да предавам работа до сряда.
- Утре ще имаш време. Нали не работиш утре?
- Не, не слава богу...
- Искаш ли супа? Мога да стопля за няколко минути.
- Добре, мерси. А ти какво правиш.
- Мързелувам, гледам нещо, някакъв филм по телевизията.
- Не ти ли е студено? Навън вали, нали?
- Ръми. Не, завила съм се на кушетката. Сега ще ти стопля супата. Тук ли ще я хапнеш?
- Ще видя. Докато се стопли ще реша.
Тя го целуна пак и излезе. Рони отново се сети за съня, опита се да си го припомни, но освен някакво приятно усещане нищо друго не му идваше в главата.
Теди влезе със поднос и го остави от другата страна на леглото. Освен супата беше приготвила и сандвич със кашкавал.
- Няма да те чакам. Отивам да догледам филма.
- Да, благодаря много, аз ей сега идвам.
- Наздраве.
Рони изяде супата и сандвича в леглото, стана, навлече вчерашните си дрехи и отиде в хола. Теди се беше излегнала на кушетката, завита с одеялото, с чаша кафе в ръка.
- Какво дават?
- Стар френски филм.
- Кой?
- Май е Трюфо. С Азнавур... Певеца.
- Аха, "Стреляйте в пианиста"... Хубав. Кога почна?
- Отдавна.
- И това съм проспал... Браво на мен... Отивам да се къпя, после ще опитам да пиша малко.
- Добре.
Рони остана за дълго в банята. Прочете няколко страници докато седеше в тоалета. Отвори прозореца над главата си за да усеща ръменето на дъжда навън. Вече бе започнало да се смрачава. Водата под душа беше топла и след като се изкъпа, той клекна във ваната и остана така докато усети че започва да му става студено. После се избръсна и се преоблече. Направи си чаша кафе в кухнята, на връщане надникна в хола и видя, че Теди е заспала. Филма бе свършил и той изгаси телевизора. Погледна часовника и реши да я остави да поспи половин час. И тя имаше не малко да учи, но сега беше толкова хубаво време за спане...
Седна зад компютъра и започна да пише. Залиса се и не усети как времето минава. Теди се показа на вратата, все още в одеялото и попита:
- Ти какво, отмъщаваш ли си? Защо не ме събуди.
- Не, не... Исках да те събудя, но забравих, извинявай.
- Глупости - тя се приближи и го целуна. - Кога трябва да тръгваш?
- Към осем. Колко е сега?
- Седем и десет.
- Още малко, искам да напиша още страница-две.
Не успя да напише още много. Към осем стана, облече пуловера си, целуна Теди, която работеше на своя компютър в хола, взе цигари и тръгна. Навън бе студено, все още валеше, но слабо. Старото Рено запали трудно и в началото загасна два пъти. "Трябва да го занеса да го стегнат", помисли Рони.

Работеше в известна кръчма в покрайнините на града, разположена между тенис кортове и близо до университета. Беше там вече почти три години и въпреки че отдавна работата беше започнала до го отегчава, нямаше намерение да я сменя докато все още учеше. Печелеше не лошо, главно от бакшишите които целия персонал си делеше в края на нощта. Беше нещо като ръководител на смяна, грижеше за всичко докато собственика го нямаше, а и като беше там - за кухнята, за клиентите, сменяше буретата бира, успокояваше сервитьорките, когато изпадаха в криза или се скарваха помежду си или с готвачите. Можеше да смени всеки един от персонала и да готви не зле. Работеше и като сервитьор, когато имаше много клиенти и бе напрегнато.
Когато стигна, дъжда се бе усилил. На входа се срещна с една от сервитьорките и двамата се затичаха по малката алея, която водеше към входа на бара. Борис, пазача, мъж на около 40 години, с който Рони се бе сближил, го извика, показвайки се изпод тъмнината под навеса до входа, наметнат с найлоново наметало:
- Шефе, добър вечер!
- Добър вечер, Борис, как си?
- Добре, мокър... Донесе ли ми цигарите?
- О, да, но.. Забравих ги в колата. Спешно ли ти трябват?
Пазача извади от под наметалото цигара, запали я и каза: "Последната!". Рони направи знак, че след малко ще му ги донесе и влезе вътре.
Бара бе почти празен, само една двойка стоеше над чаши вино в един от ъглите. Рони не ги познаваше, не бяха от постоянните клиенти. Влезе в кухнята, провери кой работи тази вечер, попита дали всичко е наред. После провери продуктите във всички хладилници, разклати буретата с бира за да усети нивото им, пусна музиката и запали отоплението. Не вярваше, че днес ще е натоварено, дъждовното време обикновено оставаше повечето хора в къщи.
След като се увери, че всичко е наред, взе от склада едно найлоново наметало и излезе навън. Затича се по алеята към паркинга и взе от задната седалка на колата два пакета с цигари. Борис се зарадва като малко дете и припряно взе да си търси портфейла за да му плати...
- Борис, остави, тези са подарък.
- Как, как така подарък?
- Така, брат ми ги е получил без пари, някакво намаление, нали пътува всеки месец...
- А, не, не! Той намалението да си го ползва за него, аз ще си ги платя - и без това човека ми прави такава услуга... Въпреки че аз по-добре да ги откажа, ама като не мога... - намерил портфейла, Борис се приближи до фенера на входа за да извади банкнотите. - То, като седя сам по часове тук, какво да правя освен да пуша...
- Борис, казвам ти, подарък са, остави... Наистина!
- Не, не, Рони, в никакъв случай, моля те... Не ме обиждай, друг път ще ми е неудобно да те помоля каквото и да било...
- Но аз не съм ги плащал, а и брат ми не е...
- Нищо, аз да си ги платя, а вие си купете каквото намерите за добре, след като са му подарък. Те са подарък за него, не за мен... Ето, 200, нали?
- Да, 200, но наистина няма нужда. - Борис настоятелно напъха банкнотите в ръката на Рони.
- Не, не... Дай поне да си ги разделим по братски... Голям си инат... - Рони върна на Борис 100, които той колебливо взе обратно.
- Не, не инат. Човек трябва за всичко да си плати. Как се казваше, няма безплатни вечери...
- Е, ето че понякога има - Рони кимна на двойка постоянни клиенти, които току влязоха в бара. - Как е при теб?
- Нищо ново, сина ми е днес в отпуска от армията, а аз кисна тук на дъжда. Какво ли пазя? Да не стане наводнение? - Борис се засмя... - Добре, че съм си налял малко гориво тук... - и извади изпод наметалото малко шише, подавайки го на Рони.
- Не, благодаря, рано е още. Може би по-късно... Защо не влезеш вътре, сега така или иначе няма никой.
- Ха, та точно тогава да дойдат на проверка... Преди два дни хванали един колега, приятел, така де, за чашка... та го хванали (той пази някакъв басейн през нощта), че се сврял на топло за малко в гимнастическия салон. Без малко да го уволнят... Нея нощ не са му я платили... И какво, там няма никой през нощта, защо да не се сгрее човека. А аз да остана без работа сега никак не върви.
- Както искаш. Ако ти свърши горивото, обади ми се. Аз трябва да влизам...
- Върви, върви... И много благодаря.
Рони се обърна да влезе вътре. Борис го потупа по гърба и после започна да отваря единия пакет с усмивка на уста.

Едната от сервитьорките още не беше дошла. Рони потърси телефона й и се обади. Била много болна, имала температура, не можела да дойде. "А защо не предупреди по-рано?", ядоса се той. Сега трябваше да намери някоя да я смени. Или може би днес нямаше нужда? В този дъжд? Но все пак беше петък - натоварен ден. Искаше да се обади на собственика, Бени, и да го попита дали могат да се оправят само с две, но телефона му не отговаряше. Реши да изчака и да види как върви. Отиде до масата на която бяха седнали мъжа и жената, които влязоха докато говореше с Борис и се заговори с тях за малко - времето, дъжда и други незначителни неща. Това беше една от тайните в този бизнес, така твърдеше Бени - да говориш с всички, да ги караш да се чувстват особени, но никога да не навлизаш в теми, които могат да те вкарат в нежелана ситуация. И най-важното, да помниш имената на всички или поне да не показваш, че си забравил...
Започна да се пълни, влязоха още двама постоянни клиенти, после трима мъже, които веднага поръчаха бутилка водка, после дойде Бени, след него двама негови приятели с две жени, които Рони никога не беше виждал. После дойде голяма компания от шест - седем човека и се наложи да събират маси. Половината от големия салон вече беше пълен. Може би поради студеното време и дъжда навън поръчките валяха, всички искаха и ядене и започна да става натоварено. Бени не успя да намери друга сервитьорка и се раздели с приятелите си за да помага. Рони влезе в кухнята да помага на готвача.
Положението ставаше все по-напрегнато, сервитьорките се нервираха че поръчките се бавеха, Бени бе също нещо нервен днес, крещеше че всичко ставало бавно, опитваше се да помага и в кухнята, но в действителност само им пречеше...
Когато след около половин час излезе отново навън, видя че бара е вече съвсем пълен. Разбра че го чака още една натоварена нощ. Ученето му утре отиваше на кино, както и малкото почивка заедно с Теди, на която се беше надявал. Наля си малко бира, върна се вътре и видя че нещата са още по-зле. Готвача се бе опитал да смени балон с газ, но кранчето се бе счупило и сега нямаха газ. Рони извика Бени вътре. Той успя да се свърже с някакъв негов приятел, съдържател на бар на крайбрежната улица и да уреди балон газ от него.

Балона беше хлъзгав от дъжда и Рони се озори, докато го качи в багажника. Не обичаше да кара в дъждовно време. Не и това старо Рено. Нямаше чистачки на задното стъкло, предното се запотяваше, спирачките бяха малко слаби.. Но в петък Бени не идваше с кола на работа, защото имаше полицейски проверки за алкохол, а той обичаше да попийва с последните клиенти. Погледна часовника - беше вече след единайсет. Тръгна обратно по крайбрежната улица. Навън нямаше жива душа и все така валеше. Спомни се, че бе обещал на Теди да й се обади. Намери мобилния си телефон и започна да набира номера в тъмното. Силен удар на вятъра накара малката кола да се занесе. Рони хвърли телефона на седалката до себе си и завъртя кормилото, но малко късно, защото предното колело се удари в бордюра. Колата отскочи и се понесе в обратната посока. Рони се опита да предотврати следващия удар, но отново не успя. Левия калник се ожули във високата стена, която разделяше двете платна. Объркан от всичко това, той не забеляза човека, който пресичаше пешеходната пътека. Когато мярна силуета пред себе си, успя да завърти волана, но не достатъчно за да избегне удара.

Колата спря час след около 20 метра. Рони дръпна ръчната спирачка и излезе навън, напълно объркан. Хукна назад и забеляза че фигурата, легнала по средата на пешеходната пътека мърда, сякаш се опитва да стане. Наоколо бе тъмно, не се виждаше жива душа, нито някаква кола. Рони се приближи, наведе се над човека, не знаещ какво да прави. Видя, че е жена, косите й покриваха лицето й, дрехите й бяха съвсем мокри и окаляни. Нещо блестеше на асфалта, омотано в полите на жената.
- Помогни ми да стана... Вземи първо патериците...
- Патерици? Какво?..
- Патериците!
Беше глас на момиче. Звучеше ядосано, но уверено... Рони се огледа отново и разбра, че това което блестеше върху мокрия асфалт бяха чифт патерици. Усети как една ръка го сграбчва за рамото. Започнал де се осъзнава, Рони събра двете патерици, подхвана момичето през кръста и й помогна да се изправи. Сега забеляза, че едната патерица е напълно изкривена. Объркан й ги подаде, не смееше да я погледне в лицето.
- Ти ле ме удари или друг идиот?
- Аз... Колата се занесе, блъснах се там - той посочи с ръка в тъмното, откъдето бе дошъл и забеляза фаровете на приближаващ автомобил. - Трябва да се дръпнем, идва кола...
- Я, колко внимателен човек! Това за нищо не става - каза тя и захвърли огънатата патерица на тротоара. - Помогни ми.
Духаше силен вятър. Точно стигнаха до тротоара, когато колата мина покрай тях и ги опръска с водата от шосето. Шофьора, забелязал в последния момент Реното на Рони успя да свърне, свирейки продължително с клаксона.
- Да ти го начукам, идиот! - изкрещя момичето. - Само идиоти ли карат днес?
- Изглежда, - отговори Рони. - Как се чувствате? Ще извикам линейка и полиция. Трябва да отидем до болница.
- Как се чувствам? Чудесно, никога не съм била по-добре! Ей сега ще се освестя и ще хукна към къщи!..
- Трябва да мръдна колата...
- Добре, помогни ми да се опра на перипета там.
Рони я заведе до перипета, ограждащ терасата над плажа и хукна към колата. Успя да запали чак от четвъртия път, псувайки, после подкара на заден ход и спря до момичето. Телефона му започна да звъни, името на Теди се изписа на екрана...
- Не сега, Теди, не сега.
- Добре, обади ми се като... - Рони не изчака да чуе края на изречението и затвори.
Излезе навън, под все по-силния дъжд и помогна на момичето да стигне до колата. После се върна и прибра на задната седалка изкривената патерица. Седна на седалката на шофьора и тръшна вратата. Двигателя работеше, вътре бе топло, предното стъкло бе цялото запотено. Рони трепереше целия и не можеше да се успокои. Момичето мълчеше. Накрая събра сили и я погледна. Беше млада, с лице, скрито под качулката на дълго наметало, влажно и окаляно, което покриваше цялото й тяло. Беше обърнала глава към прозореца, рисуваше нещо с пръст по запотения прозорец. Рони взе отново телефона и набра номера на полицията. Отсреща се чу запис... да почака докато се освободят да отговорят и благодаря, че се е обадил.
- Затвори! - чу той гласа на момичето.
- Какво?
- Затвори! Няма за какво да се обаждаш. Нищо ми няма. Мен не успя да удариш. Само патерицата. Аз съм наред.
- Сигурна ли си? - Рони затвори телефона. - Нека все пак отидем до болница.
- Никаква болница. Карай нанякъде.
Рони зачисти с ръка запотеното стъкло и потегли. Караше бавно, не знаеше какво да каже. После се сети че отзад, в багажника има бутилка газ, която трябваше да занесе в бара.
- Къде, къде да те оставя? Аз съм на работа... Къде живееш?
- Не ми се връща в къщи сега. Ти къде работиш?
- В бар. Трябваше да отида за газ, затова в този дъжд...
- Добре, карай към бара си тогава... Може ли да се пуши тука?
- Да, да, естествено... Но аз нямам цигари.
- Аз имам. - Тя запали цигара и отново се обърна на другата страна, рисувайки нещо с пръст по запотеното стъкло.

Рони паркира колата и извади балона с газ. Изпод навеса Борис го забеляза и дойде да му помогне.
- Хлъзгав е, внимавай.
- Внимавам, внимавам... Не спира да вали, ей!
- Не, не спира!
- А Бени излиза на два пъти да ме пита от кога те няма... Нещо е нервен.
Бара вече бе започнал да се опразва. Бени го посрещна с крясъци - къде, по дяволите се е бавил, вече повече от час го няма, добре че вече не поръчват ядене! Но за утре не са успели да приготвят нищо, а утре е събота! И Теди го е търсила два пъти, защото не бил отговарял на мобилния.
- Сега ще й звънна... А, и трябва да тръгвам, нещо се случи, нали не ти трябвам?..
- Как така тръгваш, а кой ще затвори тук - касата... Трябва да се измие, всичко? Нали не мислиш, че аз ще остана? Тук съм с приятели, ще ме закарат до вкъщи.
- Нищо не мисля, Бени, просто тръгвам. И взимам бутилка вино.
- Вино? За Теди?
- За нея, да. Чао!
- Рони, не можеш да тръгнеш сега, просто не можеш.
- Мога, Бени, ще ти се обадя утре...
На излизане само махна на Борис, който искаше да го заговори нещо. Дъжда не спираше, въпреки че бе поотслабнал. Рони не тичаше, вече не му пукаше дали ще се намокри или не. Помисли си, че още дори не знае името на това момиче в колата, че само преди час е имал сериозна катастрофа, не е говорил с Теди, въпреки че бе обещал, че се чувства ужасно объркан и не знае какво да прави.
- Извинявай, забавих се.
- Аз не бързам. Разгледах касетите ти тук, има някои хубави неща...
- Да, благодаря... Виж, аз мисля че трябва да отидем до полицията, после до болница. Някой може да е видял всичко, на теб може да ти има нещо, дори и сега да не усещаш... Не може просто...
- И какво като е видял? Видял е, че ме качи на колата, значи, естествено си ме закарал в болница! Бях тръгнала да се разхождам край морето, карай на там сега.
Рони запали и тръгна. Предното стъкло се бе запотило пак, момичето се присегна и го забърса с ръкава си.
- Как се казваш? Аз съм Рони.
- Има ли значение?
- Не, не особено, но все пак, човек има име...
- И то е от значение? Какво от това, например, че ти си Рони? Наричай ме както искаш...
Рони не можеше да измисли име току така. Тя го объркваше. Първо отказа да отидат в болница или в полицията, а сега не искаше да си каже и името. Искаше му се и да я пита и какво й се е случило, та ходи с патерици, но беше сигурен че няма да получи отговор. После се сети за изкривената патерица отзад и че по някакъв начин трябва да я оправи.
Бе поел към крайбрежната улица, в посока на мястото където се бе случила катастрофата.
- Накъде караш? - попита тя.
- Към... морето.
- Завий надясно на следващия светофар.
- Добре.
- После ще ти обясня и защо съм на патерици... Измисли ли ми име?
- Не... не още.
Рони зави. Тясна уличка водеше към малък паркинг, близо до плажа. Сега нямаше пазач и бариерата беше вдигната. Момичето му каза да влезе в паркинга, после да завие наляво, към дъното. Посочи му с ръка малка пролука в редицата камъни, които ограждаха паркинга. От там, по отъпкан черен път се излизаше на крайбрежната алея, обикновено забранена за коли. Рони си помисли, че колата може да затъне в мокрия пясък или че на връщане може да не успее да се качи обратно, но реши да не споменава нищо. Натисна газта и мина по черния път с леко занасяне докато стигна на облицованата с камъни алея.
- Сега накъде?
- Карай направо...
След около двеста метра тя му направи знак да спре. Отляво имаше малко разширение и Рони паркира там. После обиколи колата и й помогна да излезе. Пак се сети за огънатата патерица. Помогна на момичето да стигне до перилото над плажа, после се върна и взе от колата патерицата.
- Ако е могла така да се огъне, трябва да може и да се изправи.
- Опитай, ще ми бъде от полза...
Рони се огледа с надежда да намери нещо с което да се опита да изправи патерицата. Над алеята имаше стръмен склон, спускащ се откъм крайморския парк. Склона бе обрасъл в храсти и ниски дървета и Рони реши, че там сигурно би намерил някой по-голям камък с който би могъл да си послужи като с чук. Започна да се катери нагоре, търсейки внимателно къде да стъпи и за какво да се хване. Фенерите, които светеха над алеята не стигаха до тук и той трябваше да опипва с ръка земята. Но освен малки камъни и клони, не намираше нищо. Продължи още нагоре, още метър-два, все така опипвайки около себе си, но, уви, без успех. Започна да слиза надолу. След около метър се подхлъзна, опита се да се хване за нещо, но не успя. Изтърколи се надолу, повличайки след себе си кал и мокри клони. Нас алеята имаше каменен зид, на който успя да подпре краката си, но не достатъчно за да предотврати падането на плочките. Задника му се залепи на замята, като при удара той усети как губи дъха си. Зави му се свят, искаше да диша но не можеше. Пред него виждаше как тя се залива от смях и той почувства как го обзема усещането за безпомощност и как започва да съжалява себе си не по малко от това странно същество, подпряло се с една ръка на парапета, а с другата сграбчило патерицата.
След няколко секунди той успя да си поеме дъх и да стане. Момичето беше спряло да се смее и му правеше знак до дойде до нея, после му посочи надолу, към плажа. Рони се наведе и видя един достатъчно голям камък върху пясъка. Попита се откога ли го е видяла там, но реши да не пита.

Блъска дълго докато успя що годе да изправи патерицата. Тръбата се олющи и очука, но вече беше права и ставаше за използване. Тя я взе, походи малко, завъртя се в кръг два пъти, после каза, че е станало по-удобна от преди.
- Ако искаш, мога да ти дам и другата, мини с колата върху нея, а после я изправи... -
Засмя се и после, със съвсем променено изражение продължи:
- Знаеш ли какво ми се прави? Знаеш ли?
- Не, прибира ти се?
- Не.
- Пие ти се нещо? - Рони се сети за бутилката вино. - Имам тук...
- Не, нищо не ми се пие. Съвсем далече си.
- Не знам, кажи...
- Искам да плувам. В басейн, с топла, не, с гореща вода! - като каза това тя се засмя, вдигна една ръка и я завъртя, заедно с патерицата, все едно че плуваше кроул. - Сега. Можеш ли да измислиш нещо?
- Сега е почти два през нощта...
- Е, и? Да не би водата да е изстинала? Нали утре сутрин хората ще идат да плуват? - тя затърси из джобовете си, извади цигара и я запали.
- Нямах пред това... - тя мълчеше. - И освен това, моля те, кажи ми как се казваш. Чувствам се глупаво...
- Нали ти казах вече - избери каквото име искаш и аз ще ти отговарям на него. И това никак не е глупаво. Избери име, което да ти подхожда на теб.
Рони не отговори. Замисли се първо какво име да й измисли. После осъзна, че всичко, което става му изглежда като игра. Като игра, която не е избрал, но вече е въвлечен в нея и правилата са такива, че не може да се откаже. Плуване в басейн? Как може сакато момиче (и сега си помисли, че за първи път бе употребил тази дума в мислите си) да иска да плува в басейн и защо точно сега, след като само преди два часа е била едва ли не сгазена от кола. Изведнъж, като че ли стреснат, се сети за нещо и тръгна рязко към колата.
- Качвай се! - нареди й той.
- Накъде отиваме.
- На басейн. На басейн, да плуваме в гореща вода. А дотогава ще мисля как да те кръстя.
Рони подкара колата обратно. На втория опит успя да изкачи стръмния черен път без да се занесе и да влезе обратно на паркинга. От там се запъти направо към бара на Бени, карайки бързо, без да отрони дума. Стигна точно навреме за да хване Борис, който заключваше вратите, с две торби смет до себе си. Борис не скри учудването си да го види отново.
- Борка, трябва да ми направиш една голяма услуга...
- Да Рони, кажи.
Рони се приближи до него и усети дъха на водка. Говореше тихо, все едно се страхуваше някой да не го чуе. Борис заклати глава в отрицание, но Рони се приближи до него още повече, сега вече почти шепнеше на ухото му. Пазача явно се колебаеше, но Рони продължаваше да му шепне настоятелно, преследвайки го, докато онзи отстъпваше назад крачка след крачка. Накрая Борис запали цигара и махна с ръка. Рони му подаде телефона си, припряно влезе вътре в бара и след малко излезе с две бутилки под мишница. Даде едната на Борис, който през това време говореше нещо по мобилния телефон на Рони. После взе двете торби с боклук и тръгна към изхода. Борис го последва, продължавайки оживено да говори по телефона. На изхода, двамата се спряха, Борис затвори телефона, после погледна към колата на Рони и, забелязвайки момичето там, ехидно се усмихна. Взе от Рони торбите с боклук, пъхна телефона в джоба на якето му и се запъти към боклукчийския контейнер.
Рони се върна в колата. Тя бе пушила през цялото време и вътре бе задимено и всички стъкла запотени. Държеше в ръка касета.
- Може ли да я пусна?
- Естествено... Лайла...
- Измисли го най-после... Малко банално, но щом ти харесва... Намери ли басейн?
- Естествено, какво по-просто от това да намериш басейн по това време. Само се чудя дали имаш бански костюм на лесно... Поне за мен...
Тя се засмя, без да отговори. Засвири тихо с уста песента, която се носеше от касетофона. Рони я погледна учудено, но не каза нищо. Навън пак бе заваляло доста силно и той караше бавно по шосето, покрай скъпите предградия на север от града. На един от светофарите зави надясно и навлезе в квартал с вили, скрити зад пищни градини.
- Никога не съм била тук...
- И аз...
- Но познавам района...

Басейна бе голяма бяла постройка в дъното на чакълен паркинг, далеч от къщите. Рони спря колата под едро дърво, близо до телената ограда. Една слаба лампа се запали недалеч, под навеса на входа, откривайки силуета на нисък, пълен човек, скрил се под несъразмерно голям чадър. Лайла вече бе успяла да се измъкне навън, патериците й шумяха по чакълестата настилка и тя се смееше тихо:
- Това наистина е басейн, а? Не вярвах, че ще намериш... Имаш връзки... Това е хубаво. Връзките са хубаво нещо...
Пазача беше много притеснен и нервен. Рони му подаде бутилката, докато той ги оглеждаше внимателно. Когато зърна патериците на момичето не скри учудването си и дори посочи с ръка, готов да зададе някакъв въпрос, но Рони го възпря с жест.
Басейна изпускаше пари и в залата не се виждаше на повече от няколко метра. Лайла подаде на Рони запалка и го остави да води. Върховете на патериците и кънтяха странно в тази огромна зала, тиха, замъглена, в която се чуваше единствено ромоленето на вода. Стигнаха до края на басейна, там където имаше ниски каменни столчета за скок във водата. Няколко дървени пейки бяха безразборно разхвърляни наоколо и Лайла седна на една от тях и започна да се съблича. Рони се отдалечи и се обърна. Беше притеснен. Не толкова от абсурдната ситуация в която се намираше, а от това което щеше да се случи след малко. Представяше си как това момиче, което имаше нужда от патерици за да ходи, ще цопне във водата. Вече чуваше шума, плискането, което щеше да откънти в огромната зала и знаеше, че за втори път през тази нощ нямаше да знае какво да прави, как да реагира. А ако не можеше да плува? Представи си я как ходи из водата на патерици вместо да плува и как всяка стъпка кънти, толкова силно, че събужда всичко живо наоколо, след малко целият басейн се изпълва с десетки хора с мощни фенери в ръка, които осветяват водата, търсейки Лайла, а после се насочват към него, заслепяват го, впримчват го в мрежите си от светлина...
- Аз влизам, а ти?
- Аз?.. Да, да, естествено...
- Ела да ми помогнеш!
Рони се приближи към нея. Въпреки, че парите скриваха тялото й, той не успя да не погледне надолу, там където нещо не би било да е наред. Опитваше се да различи нещо, но през това време Лайла стана, подпряла се на патериците си и се наведе към него.
- Само ми помогни да седна на ръба. После ще имаш грижата само да ме извадиш от водата... И не се притеснявай - мога да плувам...
- Естествено... - той и помогна да стигне и приседне на ръба на басейна. - А аз ще почакам тук...
- Глупости. Влизай - водата е чудесна....
И тогава той чу плисъка, точно така както си го бе представял преди малко. Лайла се изгуби в парата, само нови шумове започнаха да се блъскат между стените на басейна - шумове на плискаща се вода, на нейния смях, на далечен глас, който го викаше.
Той събра сили да се съблече, остана само по гащи и се хвърли във водата. След като излезе отново на повърхността и се върна до бетонния ръб на басейна се вслуша за да разбере къде е Лайла... Нищо. Нито звук. Отново единствения шум който се чуваше беше монотонното ромолене на вода. Рони усети как се изпотява, как го облива вълна от притеснение и гняв и от ярост. Ярост, насочена към самия него, за това че се бе подал на това лудо същество, че сега стоеше като идиот на ръба на басейн в който беше влязъл като крадец, че отново не знаеше какво става наоколо и гняв, че отново е сам, безпомощен и ужасно му се плаче.
Изведнъж усети как водата около него се раздвижва и главата на Лайла се показа на сантиметри пред него. Тя обърса лицето си с ръка, прихване се за ръба и задъхана попита:
- Все тука ли ще стоиш? Водата е гореща, точно както исках, размеква те, хайде, ела навътре..
Чак сега Рони успя да се взре в лицето й и въпреки мизерната светлина наоколо забеляза колко е красива. Очите и се взираха в неговите, прями, нахални, очи на които той не успя да устои.
- Добре, хайде, нека да плуваме.... - и се отблъсна с крака от стената.

Започна да гребе с ръце неистово, дължина след дължина, докато не се умори напълно. Не знаеше колко е преплувал. Накрая с мъка се покатери по стълбата и се просна на една от пейките. Очите му бяха зачервени, ръцете започваха да го болят, но усещаше и някаква сладост от умората, която го обземаше сега. Искаше му се да заспи тук, да остане така за много дълго, с Лайла, която го наблюдаваше мълчаливо от съседната пейка.

Пазача ги изгледа с облекчение, когато си тръгваха. Лайла бе обвила главата с няколко слоя тоалетна хартия, вместо хавлия. Колата бе изстинала и запали трудно.
- А сега, към у вас? - попита Рони.
- Не, на светофара, завий наляво.
Музиката пак свиреше и Лайла си тананикаше тихо. Без да говори, само с жестове го направляваше накъде да кара. На Рони му беше вече безразлично, изпълняваше напътствията й без да задава въпроси. Когато видя пред себе си да изниква в бледата сутрешна светлина силуета на голяма, сиво-кафява болница се уплаши. Дали наистина не я бе наранил с колата? Или сега бе станало нещо в басейна, което той не бе забелязал?
- Там има паркинг. Безплатен. Влез.
- Какво правим тук? - попита той, след като бе паркирал.
- Ти нищо, аз трябва да посетя някого... Ела.
Дали се лъжеше или не, Рони вече не можеше да каже. Стори му се, че и пазача на входа и сестрата на рецепцията им кимнаха дружелюбно, без да ги заговорят, но и без да откъсват очи от него. Лайла се движеше пред него, уверена, с патериците си, които кънтяха в пустите коридори. Качиха се в асансьор, после пак минаха дълги коридори и накрая се озоваха в сумрачна стая, в която Рони успя са различи силуета на жена, под белите постели на болничното легло, с много монитори и други уреди около него.
- Майка ми - чу той гласа на Лайла.
- Майка ти? - прошепна.
- Да, но няма нужда да говориш тихо, тя е в кома. От три години.
- Кома?..
- И двете бяхме в колата. Аз се отървах с един крак, тя е цяла, но само едно тяло. Нищо повече...
- Боже мой... - прошепна Рони. - Боже мой! Аз...
- Какво, няма нищо, не се притеснявай... Не те доведох нарочно... Тя не знае кога идвам и кога не...
- Не, имам предвид, снощи...
- Тихо, мълчи, няма нищо.
Лайла се наведе над майка си и я целуна по челото. Погледа и се насочи после към мониторите над леглото.
- Познавам тези криви наизуст. Никога не се променят... Иска ми се да дойда един ден и да ги видя как бушуват, как подскачат... Или да не ги видя въобще... Но не така еднакви ден след ден... Хайде, да тръгваме, почти се съмна... Ела да пием кафе...
Тя целуна майка си отново, подкрепяйки се на патериците си оправи завивката й и пое обратно - през коридорите, асансьора, рецепцията, навън към сивото и облачно утро с рехава светлина, идваща от никъде. Рони я следваше замаян. Вече се чувстваше без капка сила, искаше му се само да заспи, нямаше значение къде, само да е някакво топло и сухо място, някъде, където може да прегърне Лайла и да се остави на тялото си - нека то реши кога и как и дали въобще да се събуди... Вместо това се усети как подкарва колата отново и как Лайла отново го насочва с жестове. Влязоха в някаква бензиностанция.
- Нямаш много бензин, ти зареди, а аз ще донеса кафе... - и преди Рони да успее да отиде да й помогне, тя бе вече навън, отивайки към кафе машината, автомат залепен до витрината на офиса на бензиностанцията.
- Пълен? - чу Рони гласа на момчето, което отваряше вече капачката на резервоара на старото Рено.
- Да, пълен, благодаря - отвърна.
Лайла се бавеше около кафе машината. Провесена на патериците си, натискаше копчетата и пъхаше монети в процепа на автомата. Рони не я изпускаше от поглед. Искаше му се да отиде да й помогне, но го беше страх че ще я обиди. Видя я как взима първата чаша кафе и предпазливо я оставя на пластмасовата маса до машината. После пъха още монети, натиска още копчета, обръща се към него, усмихва се и сочейки към табелката на стената му прави знак, че отива до тоалета.
- Готово, в брой или кредитна карта? - момчето връщаше маркуча в гнездото на помпата.
- В брой... Благодаря.
Рони отиде да вземе портфейла си и плати. Небето се просветляваше, тук-там между кълбата бели облаци се виждаха парчета синьо небе, беше хладно. Той влезе вътре в колата и се заслуша в музиката, присегна, запали и сложи парното на максимално топло.

Събуди се от силно чукане по стъклото. Отне му няколко секунди да се свести. Момчето от бензиностанцията се беше надвесило над него и го подканяше да мръдне колата. Рони се огледа. Зад него вече имаше две коли, седалката до него бе празна, Лайла не се виждаше наоколо. Той потегли и спря до помпата за въздух. Без да гаси двигателя излезе от колата и се приближи до момчето, което сега се занимаваше с друг клиент.
- Къде... къде е?..
- Куцата ли? Взе такси.
- Какво?.. - недоумяваше Рони... Как...
- Така, надникна в колата, видя че спиш и взе едно минаващо такси...
- Такси? Накъде?...
- Натам - неопределено махна с ръка момчето, докато връщаше маркуча.

Съвсем слаба светлина се прецеждаше през затворените щори. В малката спалня беше тихо, приятно топло, а навън като че ли валеше слаб дъжд. Рони остана със затворени очи, въпреки че се бе събудил и знаеше, че трябва да погледне часовника. Под одеялото бе топло, беше му приятно, имаше спомен, че е сънувал нещо много хубаво, но въпреки че се напрегна не успя да си спомни подробности.
Протегна се и напипа Теди сгушена под чаршафа, после усети котката в краката си. Теди се размърда.
- Трябва да ставам... А така ми се остава още малко... Снощи май е било тежко при теб...
- Аха.. Но се свърши...
- Искаш ли супа?
- Не, не, мерси. Ще дремна още малко... А ти?
- Аз имам да уча. Кога да те събудя?
- По-късно...
Теди стана и започна да облича дрехите си, хвърлени на един стол.
- Теди?
- Да...
- Помниш ли къде са ми банските?
- Бански?
- Да...
- Някъде в гардероба, защо ти са сега бански?
- Искам да отида да плувам в басейна днес...
- В басейн? Ти? Да плуваш?
- Да, да... Моля те, приготви ми каквото трябва... Хавлия, чехли...
- Да плуваш?! Добре, ще ти приготвя, а сега поспи още малко.
Теди излезе от стаята. През леко отворения прозорец се провираше тихо вятър и свиреше монотонна мелодия... Котката се намърда под юргана на Рони и замърка тихо.