Еписто 21 - Ден на земната същност

Автор: Eshach
Дата: 14.04.2005 @ 17:35:07
Раздел: Други ...


Т.,

Не забравяй, че аз не съм просто някакъв испански врабец-пришелец, макар че съм върлувал и по онези места, а исконно българска птица, и никога никой не е успял да ме помръдне - нито гаргите на изтока, нито свраките на запада, нито гарваните на смъртта, бухалите на нощта или дъждосвирците на нечия чужда зора. Къпя си се в своята си локва, пепеливя си крилцата по пътя, който си е само мой и води от днес до утре, т.е. от вечното минало към вечното бъдеще, и се оглеждам за теб.
Това е единственият начин да имам смисъл и стойност, цел и посока - другото са патерици и протези, бастуни и луксозни инвалидни колички, заместители и наподобители, назовавани подобрители, набухватели, каквито сега и жените стана модно да си слагат по разни места в напън към мечтаната релефност, и всякакви други отрови за естеството. Ако приемеш това като достатъчна причина да ти пиша за нещата, за които ти пиша - чети по-нататък.

Оня ден удари изведнъж, пороят се свлече от облаците по хълмовете, размъти реката, буците в орането набъбнаха с тих съсък, листата лъснаха, жабите даже се скриха на сушина в подмолите. Аз пуша, Пешо - никога! Седиме двамата в плитка пещера близо до помпената, под Калето, гледаме как Вита приижда през яза, поглъща първо по-дребните, после - и едрите валове, на широка мътна вълна преваля бента и се втурва клокочещ в мирния Дашовски вир, залива Коритата, скубе водорасли и отнася чимове покрай Селището и отбучава надолу, към Рачковия вир, Сливковото, Червена стена, Данчова дупка, Гарван дол... Секва дъждът, глогът се отърсва от едрите капки, пооправя листака, кипри се пред свинаката, и с първия слънчев лъч, надробен на милиони блясъци в мократа гора, се обажда с мокър гласец някакво пиле. Пешо вече е скочил:

- Ще шавна да проверя сипея под Игленград, че нещо ме съмнява.

Това е то - казвам си. Нещо го съмнява човекът, нещо го гложди. Вика го. Него. И после мене, разбира се. И преди ме викаше. Дано ме вика и по-нататък. Преди ми разказваха, че съм болен от любопитство. Като започнах да оздравявам се разболях. Загубих сън, апетит и чувство за хумор. Приятелите си загубих. Любовта. Освен към мадам Рекамие. Но тя не е само моя, тя е и на тези, които съм бил. И не е само към нея, а и към всички, които е била. И е. Като тебе например. И ще бъде. Амин.

Той прави пъртината в буетака, аз се спъвам в камъните и къпините след него. Още мирише на дъжд, на угасена пепел, на следи от разбудени лакоми охлюви и на мокри облаци. Стигаме сипея - конус от канелена пръст и бели камъчета в скален процеп, насечен от поройните вади с хиляди мравешки каньони.

- Може и без ровене - казва Пешо и измъква от един от тях една педя дълго нещо, бронзово - жълто - зелено и кално. Виждаме цвета му в обратен ред - когато изтрива калта се показва зеленото, когато търка него по изпъкналите места пъква жълтото, по което разбираме, че е бронзово.

- Ланцет - казвам аз.

- Демек - скалпел. - казва Пешо. И опитва върха му - Бръснач е.

Върху дръжката, която е повече от две трети от дължината на ланцета, се вие змия.

- Змия! - казва Пешо.

- Земната съшност - съобщавам аз.

Пешо ме поглежда замечтано, замислено и загадъчно, почесва се тук- таме, и като пъха ланцета внимателно в джоба си нагоре с острието, ми казва:

- Може и от златната епоха да е. Нищо, че е бронзов. Значи и тогава е имало какво да си режат. Абе, бако Йото, кога ще измисли човекът такъв инструмент, дето ще може да му изреже всичко, което му е в повече, та да му остане на сиромаха само това, дето му стига и си е негово?

Не се реших да му открия, че такъв инструмент вече е измислен. От французите. Но не го държат в Лувъра. Казва се гилотина.

Едно нещо е човек да влезе в историята, съвсем друго - историята да влезе у тях. Пълната безсмислица на тази претенциозна фраза щеше да е очевидна и за мен, не само за просветения ми и скептичен читател, ако пред очите ми не беше яркият жизнерадостен пример на Пешо Питуса. Историята не само е влязла у тях, но здраво и май че завинаги се е настанила на всяко местенце, което е заварила празно. Не говоря за парадните рафтове в спалнята, детските стаи, антретата, тоалетната (вътрешната, която поради присъствието на историята не се използва, и евентуалните и посетители са принудени в дъжд и сняг да посещават скованата от разкривени дъски нейна посестрима на двора). Не говоря и за мазето, откъдето отдавна вече са изчезнали бурканите с компоти и стрерилизирани импотентни корнишони, делвите с петмез, чебърите със сланина и със сирене, буретата с вино и ракия, каците със зеле и царска туршия, капаните за мишки и нежнозелените купчинки отрова за плъхове. От всичко това няма нужда - историята не иска нито да яде и пие, нито има нужда да ходи по нужда, нито и посягат мишки и плъхове. Историята я е страх само от хората, сред които има много малко приятели.

Пешо Питуса е от тях.

Жената и децата си Пешо е зарязал в една панелна гарсониера в София, в която от проходилки и проснати бебешки пелени въобще няма място за никакво минало. Майка си и баща си е оставил да обитават прилепения за къщата сайвант, задънен със стени и с таван и поради това ласкаво наречен "лятна кухня". Особено уютно е там през зимата. Опитите му обаче за нуждите на историята да обсеби обора, кочината, кошарата, плевнята и курника не се увенчаха с успех поради специфичните хигиенни и ароматични условия в тези помещения - ако не се смята това, че вратата на обора баща му и сега подпира с един внушителен хромел, издялан от пясъчник, довлечен от троглодитите по нашите места чак от Провадийско, и впоследствие довлечен от Пешо на гръб от Долнодъбнишкото землище до техния обор - има - няма петдесет километра по права линия. Пешо като намери нещо и тръгне да ми го показва, винаги върви по права линия.

Тази вечер ние с него подминаваме заключената врата на къщата, зад която по рафтовете и в кашоните мирно и мрачно съжителстват сини илирийски мъниста и дръжки на бронзови тракийски мечове, пендули и перпендули на византийски княгини и фибули на български боляри, пръстени за стрелба с лък на маджарски конници и ръбести остриета от печенежки пики, персийски касатури и драгунски саби, гренадирски палаши и артилерийски тесаци, побеляли в земята кръгли куршуми от аркебузи и мушкетони, чирепи от славянски делви и гетски питоси, от арабски светилници и турски ибрици, български гърнета, паници, подници, стомни... "Едни сбират имане, други сбират грехове, а нашия - чирепи!" казва бай Вътко, бащата на Пешо Питуса, и в думите му не се усеща законна гордост.

Изнасяме ние с Пешо бялата кухненска маса под асмата, той я избърсва старателно, застила я с бяла мушама на червени черешки, слага в средата половницата с бистра ракия, оплакнатите сини чашки от дебело стъкло, майка му бере домати и краставици в градината, баща му носи в едната ръка чиния със снежно козе сирене, в другата - талерка с дебело парче розова сланина:

- А бъкълъм, да видиме сега кое е по-добре - по къра ли да се вееме, под асмицата ли да си пееме!

Аз му се усмихвам, но Пешо Питуса не му обръща внимание, той сега свещенодейства - вади от джоба си с острието напред ланцета, поглажда го с пръсти, милва го, устните му се движат, като да му говори или пък да се кани да го целуне. Приготвил е паничка с вода, бяла кърпичка, картоф. Топи парцалчето във водицата, трие острието, старателно го навлажнява, минава по дръжката. После срязва картофа и търка с него тъмния метал, който оставя зелени следи в жълтата сърцевина. Минава половин час, после цял. Шишето е преполовено, салатата, сланината и сиренето - също. Сега вече ланцета е придобил съвсем друг, строг вид - с тъмната патина по дръжката, избледняваща до жълто по изпъкналите места, и с равната тъмнозелена политура на острието. Пешо Питуса го подсушава старателно, разстила бялата кърпичка насред масата, поставя го върху нея, и казва:

- Ето това е. Сигурно три хиляди години ръка човешка не го е пипала.

И видял, че баща му посяга към ланцета, бързо препречва пръстите му:

- Човешка, казах. Защо ще го пипаш?

- Че аз не съм ли човек бе, сине? Нали знаеш какво е казал един грък - двуного без пера. Аз пера имам ли?


Пешо неохотно си дръпва ръката, бай Вътко взема ланцета внимателно с дебелите си, напукани и почерняли от вяденото в тях машинно масло пръсти и цъка с език:

- Тц, тц, тц, много убаво нещо, пущината. Това да му строша връхчето, па да го пилна на шмиргела оттук и оттук - знаеш ли какъв секач фин ще стане!...

Пешо се пресяга, взема ланцета, увива го в кърпичката, слага го в джоба си и сочи с брада бай Вътко:

- Двуного без пера. И с други липси...

Е, сега наистина имаш основание да викаш за помощ, но пък кога ще ти се случи да присъстваш на такива мъжки удоволствия под ъгленската асма, на такива съдържателни разговори и такива сакрални срещи с историята, която само така, много постепенно може да стане и наша история, та лека-полека с нея да запълним всички онези празноти, които имаме в наличност или създаваме с невероятни усилия. Не съм забравил, че утре, вдругиден или след това ще ти разказвам за късмета, но още сме днес, и това е само едно междинно писмо, буферно, така да се каже, написано до теб само за да си представя как се смееш на всички нас, които щъкаме из Лувъра или ъгленското пръдище, но където и да щъкаме не забравяме да сложим залък на прага за пещуните, вретено на прозореца за самовилите, да прелеем мъртвите през ръка и да пием за живите - да са живи и здрави, както и ти - завинаги!

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=25904