ХуЛите - Еписто 16 - Ден на срязаното сърце

Т.,

Отдавна съм се досетил, че твоята буквичка, която пиша в началото на своите писма до теб, (а до теб ли всъщност?), е най-древното изображение на кръста - първо го определяхме като символ на края на света, после го поставихме на челото на Каин като знак на прокудения убиец, после същите евреи, които тогава още не бяхме евреи, но по-късно станахме автори на всички кабалистични измишльотини, го нарисувахме по вратите си.
Това беше когато по молба на Мойсей и пак в съответствие със спомената по-горе божествена справедливост ангелът на смъртта Михаил обикаляше Египет, за да унищожи всички първородни деца в тази страна, за да повярва фараонът, че самият господ закриля евреите, и да ги пусне от плена, в който той всъщност не ги държеше, да тръгнат към мястото, което Господ бил определил да живеят в наслаждение и благодат поради своята богоизбраност. Та с този знак, наричан от египтяните тау белязахме вратите си, та Михаил да пропуска нашите домове и да прибира, т.е да убива само децата на враговете ни, които, както често става по света бели, дори не подозираха, че са наши врагове.

Понятно е - как може да се утвърди някой, ако не победи врага си? Според мен враговете трябва да се култивират внимателно и грижливо, да се ползват с определени привилегии и преференции, защото всеки опит за придвижване в социалната, политическата или която и да е друга област по път, по който не са проснати телата на победените врагове, е обречен на неуспех. Нещо повече - може би е време да се пристъпи към създаването на някаква Асоциация на необходимите врагове - страхотен бизнес! - която да предлага врагове за всички случаи и всякакви нужди. Трябва да впечатлиш гаджето - ето ти един дебеловрат темерут, който да се просне в краката ти още след първия ти удар и ти да се гмурнеш в аплауза на разноцветния дансинг. Трябва да гарантираш кариерата си - ето ти престижна конкурентна фирма, която ти разгромяваш с унищожителна рекламна кампания или хитър търговски похват. Трябва ти политически имидж? Ето ти мръсник, когото ти залавяш точно като бърка с мръсна лапа в кацата с обществения мед. Трябва ти военен бюджет? Ето ти организация, която повежда борба с цивилизацията по всички фронтове и не жали невинни и виновни, като при това в дейността си се опира изцяло на такива режими, на които и бездруго ти си вдигнал мерника... Това е много удобно, защото следствието предопределя причината и тя изцяло зависи от него, а кой не си е мечтал за такова нещо?

Но - стига публицистика. Въобще възможно е напоследък аз да не поставям акцента на своите писма до теб точно в епицентъра на твоите очаквания, но може би улучвам нещо друго, в което се целя от дълго време, и понеже не съм сигурен, че точно него съм взел на мушка, чакам го да пошавне, та да се убедя, че е то, и като се убедя, трябва да стрелям, не мога да се отклоня и секунда, защото то си е дивеч, втурне ли се нанякъде - губиш го завинаги.

А що се отнася до епицентъра - в далечната ми студентска младост имаше такъв случай в час по гражданска отбрана (какво ли не сме учили, Господи!) - моят приятел Фунтик, изправен пред черната дъска, трябваше да посочи на топографската карта къде ще евакуира селото в случай, че епицентърът на атомната бомба е ето тук. След зрял размисъл Фунтик попита преподавателя той откъде-накъде е сигурен, че бомбата ще падне в своя епицентър…

Разказах ти този случай и след това навързах за него много други, в които съм съжалявал, за които съм се извинявал, трясвал съм някого в зъбите или съм си умирал от смях с него. Ето така миналото всеки ден хвърля по нас своите камъни, нищо, че го няма вече и че никога няма да го има повече, докато настоящето плете крака и се чуди по коя пътека да вземе, защото докъдето му стига погледа бъдещето му се мержелее като в пиянска просъница.

Помня, че когато искаха да надзърнат в бъдещето си древните мексиканци го търсеха в сърцето. Може би беше грешка това, че го търсеха в чужди сърца. Отваряха гръдния кош на пленници и роби с нож от обсидиан по време на многобройните си церемонии в чест на Тескатлипока, смразяващия Чак Моол с плоския корем и още много други богове. Изтръгваха туптящото все още сърце, което в агонията си изтласкваше последните си капки кръв във Всемира, вдигаха го тържествуващи над черноглавата тълпа, срязваха го, и сред живата плетеница от мускули и жили се мъчеха да надзърнат в гърбавите му кухини, за да видят там бъдещето. Сигурни бяха - в този смъртен миг сърцето се втурва напред през годините и вековете, назад през годините и вековете, сбира всичко, което е било и което ще бъде в този смъртен фокус. Само един миг - мигът на смъртта - сбира в едно цялата вечност, и жреците, които го знаеха, се мъчеха да го уловят. Не знаеха само това, че който го види - ослепява, а зрящи остават само слепите за него. Може би това е причината свещените друиди от поречието на Арда и на Вит, които подреждаха костите на мъртвите си събратя в трапецовидните ниши на Кован Кая и в тунелите на Очилатата дупка, да приемат заедно с посвещението си и ритуалът на ослепяването? Мисля, че ще трябва и до там да идем, ако искаме да научим нещо повече за мъртвите, на които принадлежи бъдещето.

Дали защото търсеха бъдещето в гърбавите лабиринти на човешките сърца се случи това, което се случи с пернатите жреци? Като от кухините на разсечено сърце тръгнахме по кървавите лабиринти на Конкистата - изпосталяли идалго от Андалусия, Арагон, Гипускуа, Кастилия и Леон, втурнахме се в този странен, почти несъществуващ реално свят, та чрез омразата и алчността си да утвърдим своята представа за божествената любов. И сред барутния дим на фалконети, аркебузи, кулеврини, мускети и мушкетони, сред блясъка на алебарди, пики, рапири, мечове, стилети, кинжали и всякакви други благородни сечива от синя толедска стомана изчезнаха всички онези странни кльощави люде с длъгнести бръснати черепи и пищни роби от птичи пера...

Никой от нас тогава не си зададе въпроса в какво се крие мистичната сила на черния нож от вулканично стъкло, нито пък как подготвеното от чашата с мескалитово питие сърце на обречения успява в ужаса и упоението на този величествен и страшен миг да прескочи прага на смъртта и да се превърне в ключалка на Вратата на Вечността. Сега вече мога да кажа - сърцето наистина е ключалката на Вечността, но само ако има и друго сърце, което да се превърне в ключ за тази ключалка. Може би точно това не знаеха толтеките, олмеките, ацтеките, маите, арауканите и другите древни мезоамериканци, Бог да ги прости.

Бог да прости и нас, днешните, заради фукливото ни невежество и технологичното ни високомерие. Те са знаели поне половината истина, ние не знаем и нея. И не искаме да я знаем.

Блажени са нищите духом, защото тяхно е царството небесно, както иронизираше Месията вопиющата еврейска простотия около себе си, когато проповядваше на планината в Галилея. И ако приемем, че това е цялото ни упование в бъдещето, ще трябва да приемем, че останалото си е чист късмет, какъвто и на теб ти желая днес и завинаги.