ХуЛите - Еписто 13 - Ден на раздялата

Т.,
Сбогом.

Еписто 14. Ден на глиненото Сътворение
Т.,
Във вчерашното си писмо ти написах само една дума, за да не те затрудня с последното си послание - разбира се, последно за теб сега и тук, но не за теб, която си винаги и навсякъде, не за теб, която дори не подозира какво има и как да го придобие истински, а за теб, която никога не е забравяла, че ценността на нещата е в нашето отношение към тях.

После отворих в Мрежата един нов пощенски адрес с твоето име, за който ти не знаеш и ако не поискаш, никога няма да узнаеш, за да мога да продължа да ти разказвам своята история, защото това време е дошло, мъртвите вече се надигат от гробовете си, оглеждат се зачудено наоколо и цъкат с език, а Оня, който ще ни съди, сигурно вече пълни мастилницата си със сълзи и сажди и скубе подходящи пера от крилата на ангели и арахангели - като това, с което ти пиша, за да може да въведе ред в безконечния списък на грешниците, които са толкова много, че и малкото праведници да се впрегнат в канцеларска дейност, пак тази работа със Страшния съд ще се проточи доста. Но да потърсим успокоение и умиротворение в старата истина, че това, което е писано на глава на камък не отива, и да сме живи и здрави, амин.

Оан ми разказваше тогава и една друга приказка, която сигурно няма никакво отношение към нас двамата, както и повечето от нещата, които ти пиша, но искам да ти я разкажа, защото съм сигурен, че такива неща трябва да остават в паметта човешка, за да може да си ги разказваме преди лягане, та по-бързо да заспим и по-малко да сънуваме.

Това било още когато Земята била неустроена и пуста, и на О му било много чоглаво от това, и той решил да прави някакви неща от глина, защото само глина имало наоколо, и чукари, и море, и небе, от което извирал деня и после се оттичал в нощта, защото Бог смятал, че това е хубаво, както ни съобщава от втора ръка Библията.

А глина имало в изобилие - и сива мазна глина от скалите, в които се разбивали гърдите на запокитените от гнева Божи върху чукарите тежкокрили хали, и червена сипкава от изпепелените в гърлата на вулканите бунтовни демони, и белопръстница от невинно погубените в битката с тях непорочни ангели, и керемидчийка от люспите на триглавите лами, и черна глина от кръвта на загинали дракони, и синя, изпъстрена със сините искри на елмазите, които по-рано били гледец в очите на ефирните самовили, и кафява, топла като кадифе, където били струпани телцата на пещуните след битките им с исполинските гороломи, и клисава лилава глина от долищата, където били нахвърляни мъртвите туловища на самите гороломи…

От всички глини гребнал О, и започнал да прави всякакви неща - от сивата - грифони и кондори, орли и соколи, ястреби и други хвъркати създания, от червената - кучета и хиени, вълци и чакали, лъвове и тигри, от белопръстницата - гълъби и гугутки, гривяци и гургулици, райски птици и гарвани-гробари, папагали и тукани, чавки и свраки, от керемидчийката - многокраки твари, стоножки и паяци, акари и водни кончета, богомолки и цикади, от черната - нощни създания видими и невидими, бухали и таласъми, кукумявки и улулици, сови и къщни духове, от синята - пълзящите гадове, смоци-стопани, пепелянки и кобри, питони и аспиди, крокодили и варани, от кафявата - горското население, мечки и бобри, видри и еноти, рисове и катерици, от лилавата - всичко, що е с копита, коне, елени и лосове, биволи и жирафи, гну и джейрани и какво ли не още… Направил и семена всякакви, кръгли и елипсовидни, като звездички и като симидчета, като бобчета и като шушулки, като песъчинки и като клечици, като крилца и като парашутчета, и всякакви други, боднал ги всяко на мястото му по долини и равнини, по планини и брегове, по дъната на реки и морета - навсякъде, та така се завъдила растителност и веднага започнала да пие светлина от слънцето и влага от преизподнята, и да прави листа, плодове и орехи за ядене и въздух за дишане.

Плъзнала гад всякаква по планетата, залюляли се лесове, джунгли и дъбрави, и видял О, че това е хубаво, но все пак нещо липсвало. И една сутрин, след като се въртял цяла нощ в ложето си, станал ядосан, събрал колкото глина му била останала от всички цветове, нахвърлял я в ямата, лиснал и един кърчаг вода и един кърчаг вино, запретнал крачоли, скочил вътре и започнал да я месва. Като станала мека, гладка и нежна, той започнал да къса от нея и да прави нещо невиждано и нечувано, нещо, което бил сънувал в най-сладостните си сънища, и като го завършил дръпнал се настрани да го погледа и да му се порадва.

Точно за това пишат старите книги, но говорят не за О, а за Бог, макар да не е далеч от ума, че само О би могъл да стори това, а не Бог, защото който казва, че Бог ще се заеме да прави нещо от кал, той богохулства, Бог е голям чистник, той с такива работи не се занимава. Та старите книги казват за това творение, че така О създаде човекът, мъж и жена го създаде. И едва след това, понеже го чоплело нещо отвътре, О разполовил творението си, то било болка и мъка, жива раздяла, и като го разполовил нарекъл лявата му половина мъж, а дясната - жена, и тия двете половини, когато са сляти - човек, защото това име - човек, се дава само тогава, когато се ражда нещо, когато има сливане, а сливането пък се нарича любов. Така О започнал да прави човеците - първо в любов, т.е. слят, цял и цялостен, след това в мъка, т.е. разделени, отделни, различни, разлъчни. Не му стигало това, ами пратил едни жени с други мъже и обратно, размешал ги и ги каращисал, пръснал ги по гори и равнини, по острови и планини, и се качил в пещерата си, седнал на входа, и започнал да гледа как щъкат те по планетата, как ровят земята за корени и как копаят дупки да ловят мамонти и бизони, и най-вече - как си търсят еша, та да се събере всеки с онази, с която в мига на сътворението е бил едно цяло, и всяка с онзи, с когото се е разделила във въпросния първи миг, а това било много трудно, защото О объркал и разума им, и чувствата им, та започнали мнозина да си мислят, че с която и с който и да се съберат - все е любов.

Е, скъпа моя Т., ти се досещаш, че това съвсем не е края на приказката, а само пролог към нея, и аз така си помислих тогава, когато лежах на хълбок край огъня и Оан шепнеше историята си така, че някои от думите му довършваше пращенето на съчките в пламъка, цвъртенето на прилепите под свода на пещерата или треперливия гласец на цикадите отвън, които вероятно бяха някакви пра-прабаби на онези цикади от нашата незабравима екскурзия по разни омагьосани места, за която сигурно ще ти припомня много скоро, защото съм започнал вече да се сривам сред прахоляк и мъгла по наклона на спомените си и знам, че където и да се озова накрая, ти пак ще си там, макар и да не се досещаш за това.