ХуЛите - Прашинки в Пролетна Пулсация

Бях прашинка
в окото на Везувий ...
Изплака ме през август,
лето седемдесет и девето след Христа.
Не помнят мен, но остана Помпей -
неподвластен на Инквизицията,
Ренесанса, Виртуалността ...
Прашинка съм,
безцветно безсловесна
и безпътно незначима сред
безпощадността на всеядния Кронос.
Повтарям си го, когато ме обземат
безполезни лудила и горести.
И не помня ...
Вселената е прашинка,
а ти и аз сме Необятността,
която в огън не гори, усмихва смъртта,
пред живота не коленичи и
не се пита ще бъде ли
помнена ...
Прашинките знаят,
че с пролетта напъпва
и поредната им пулсация ...
... от нищо към всичко, от всичко към нищо,
от началото до края, който съдържа
новото начало ...