ХуЛите - Еписто 11 - Ден на черното биволче

Т.,
Бях в Родопите над Забърдо с една позната, оперна певица, и си записах под дъжда, седнал сред игликите: "Тя пееше на пресекулки, а покрай нея от небето се стичаше брадата на Бога, влага от рая, кръпки от облаци, пера от ангели и други съвършено непотребни неща...".

Много е красиво. Толкова, че неволно се досещам за истинското предназначение на човека на тази земя извън търсенето на любовта - усещането на красотата. Това бе порива да ти изпратя тези снимки на Орфеевото биле, Чудните мостове, бориките и игликите... Наистина, важно нещо е изображението, и това го е осъзнал още първия троглодит, който е взел въглена от огнището и е нарисувал себе си с копие, забито в дебелия врат на носорога - дали като триумфален белег на победа или само като пожелание за пълно шкембе, дали като молба към Бога или като преклонение пред естеството... Та от пещерните рисунки до орнаментите по гледжосаните паници, от плетката на рогозката до шарките на черги и килими, от пищнотелата Вилендорфска Венера до раждащата се в морската раковина на Бокачо Афродита - чет нямат опитите ни да представим себе си и светът си по най-привлекателния начин, като по същия начин го осмислим, подредим, обясним и обикнем... Много интересно - изображението идва от нищото на въображението и остава за хилядолетия по стените, по делфи и амфори, по каменни фризове на катедрали и дворци, по платна, папируси и пергаменти, за да стигне върха си във фотографската плака, снимката, портрета. Това е всъщност пътят от оригиналното към баналното, от униката към конфекцията, от шедьовъра до тиража... И ето, че се връщаме там, откъдето сме тръгнали - изображенията пак се отправят към нищото, от което са се появили, защото се превръщат от предмети в импулси, които потъват сред бесния танц на електроните в зелената бездна на Световната мрежа, и вечната им мимолетност се възприема от мимолетните ни сетива като вечност...

Не зная това дали е весело или тъжно, не зная и защо ти го пиша, но всъщност има ли някакво значение? Ти си на една крачка от всичко, което ти предстои, аз съм на една крачка от всичко, което ми се е случило, и независимо накъде сме се запътили важно е, че винаги ще бъдем на една крачка от онова, за което жадуваме, та жадуването да не се свърши никога, защото с него ще се свърши и с нас...

И доколкото вчера ти обещах нещо, ето ти го, но не приемай, че все така ще си изпълнявам обещанията, защото ако започна, недай Боже, това сериозно ще ме отклони от възможността всеки следващ миг да ме лашне в произволната посока на битието, която, както е известно, е единствено правилната, защото никой не знае накъде води, и следователно каквото и да се случи - все е откритие, преживяване, приключение, явление и събитие, а точно това са ястията от менюто на живота, които поръчах на Всевишния келнер. Но все пак - ето ти и стихотворението, което не е стихотворение, а песен и баене, заклинание и врачуване, което ми завеща моята свята баба Гена, Царство и небесно, и с което тя правеше своята магия около мен и моята слънчева сестричка Галя, та детството ни бе наистина слънчево, с мирис на сено и върбова мъзга, с песни на пещуни от подмолите и със сребърно имане в рибните вирове, с толкова много любов и доброта, че имаме и за нас в този век, и за всички други в следващите. Чети го само докато си сама, тихо на глас, и преди да започнеш си мисли за онова, от което искаш да се отървеш, но не за нещо извън тебе, а за нещо вътре в тебе, и не за нещо, което другите ти правят или искат да ти сторят, а за нещо, което ти правиш и можеш да сториш на себе си или на другите поради слабост и незнание, поради глупост и погрешно самочувствие, поради суетност и алчност... Въобще не е лошо да го научиш наизуст и да си го казваш в подходящи моменти, а кои моменти са подходящи съвсем скоро сама ще започнеш да усещаш:

Пекни, пекни, слънце
На мораво зрънце.
Къде е това зрънце?
Клъвна го кокошчица.
Къде е тая кокошчица?
Открадна я лисичката.
Къде е тая лисичка?
Скрила се е в туфичка.
Къде е тая туфичка?
Отсече я балтийка.
Къде е тая балтийка?
Отнесе я козарче.
Къде е това козарче?
Качило се на биволче.
Къде е това биволче?
Отиде чаааак
във Черно море!

Накрая махни с дясната си ръка напосоки към открито място без хора и животни, и магията е готова, така казваше баба Гена. Преди нея така така ме учеше и Оан, и нещата ставаха както той кажеше, защото беше много мъдър човек, нищо, че говореше само с козите, скалите и дърветата, и с мене понякога, и много мъдрост светеше в черното му око, защото той беше едноок, другото беше изтекло и клепачите му бяха като всмукани вътре в него, но кога и как се е случило това аз научих от друга негова приказка, която сигурно ще ти разкажа един ден.

Ето, това са думите ми за днес и за нощес, спи спокойно, небето сега е пълно със звезди, само където е луната е като черна дупка, там окото на Вселената е като всмукано навътре, защото е новолуние, а къде е другото и око, с което насам гледа О през вековете, никой не знае...