Еписто 8 - Ден на Сфинкса

Автор: Eshach
Дата: 15.03.2005 @ 09:25:42
Раздел: Други ...


Т.,
Мисля, че това е денят, в който столицата на българите отново ще се наслади на твоите ефирни стъпки по тротоара на ежедневието. Всъщност столицата и хабер си няма да се наслаждава на такива неща като очарованието на младостта, свежестта на девичеството, гънката на лятната ти рокля, която ме оставя безмълвен в моята старовремска влюбеност,
бързите ти стъпки и нежността на жеста, с който ми обясняваш, че си нещо, което не подлежи на привързване, връзване, социалистическа или капиталистическа, обществена или частна, колективна или индивидуална собственост и други такива.

Нямам представа какво искам от теб, чувството ми е клекнало като Сфинкс сред пясъците, никой не знае какво е това, защо е тук, откъде е дошло и накъде води, аз също, само че съм потънал в благоговение за разлика от другите, в преклонение и възхищение, във възторг и жажда - жажда сред пясъците, доста оригинално! Преглъщам на сухо, колкото да си поема дъх и да се опитам да ти обясня - преди още да е започнало времето тръгнах към теб, бях различен и еднакъв стотици и хиляди пъти, лазех, тичах, вървях и летях, плувах и скачах, носеха ме бури и ветрове, светлина ме изгаряше и тъмнина ме разяждаше, и което остана от мене е пръснато по всички континенти и океани, планини и морета, носи се като ледени кристали в стратосферния студ и гори в златото и пурпура на есенни гори, но онова, което не последва щедрия завет ние, които сме от прах - на прах да станем, клекна тук, в пустинята, нелепо и неправдоподобно, и доживя хората, когато станаха еднакви, да го нарекат Сфинкс, и да го определят като едно от чудесата на света си. С лице и гърди на жена, с криле на орел и туловище на лъв, тя и той в едно тяло, страж на живота в смъртта и на мъдростта в живота, наказано от Бога да стине в каменното си тяло и само чрез прочутата си загадка да се опитва да каже на хората кои са те и заради какво са тук, т.е. да им разкрива тяхната същност и предназначение... В зората на историята с извиращ от пясъка глас Сфинксът - Бащата на ужаса! - питаше всеки пътник - кое е онова същество, което сутрин ходи на четири крака, по пладне - на два, а вечер - на три? Ленивите духом и умствено недъгавите, които не успяваха да отговорят, Сфинксът изяждаше, както невестулките изяждат и до днес бежовите мишлета, притиснали ги нежно към гърдите си, може би защото в своята невинност хората тогава още не бяха сътворили демагогията на християнската максима, според която са блажени нищите духом и именно тяхно е царството небесно... Глупости. Тъкмо обратното доказа с отговора си Едип, и тъкмо това го отведе на царския трон на Тива, както и към злощастната му съдба на отцеубийството, кръвосмешението и слепотата - трите монети, с които плати съмнителното блаженство на вечния си живот в съзнанието на хората. Отговорът му бе правилен - човекът е това същество в сутринта на детинството, в пладнето на зрелостта и в свечеряването на старостта, и той може би наистина знаеше какво е това човек, което е още една подкрепа на надеждата ми, че и ние може би ще научим, при това без да минаваме по трънливия път на царя на Тива, недай Боже.

Всъщност тогава животът изтече от Сфинкса - когато след отговора на Едип аз се втурнах за пореден път нагоре, и после надолу, първо към светлината, после към тъмнината, първо към живота, после към смъртта, за да следвам махалото на съществуванието с надеждата, че сред музиката на божествените и земните сфери ще доловя синхронното тракане на твоя метроном, който всъщност е сърцето ти, и ще слея моето с него в мелодията на вечната любов.

Да, животът изтече, но тялото на Сфинкса остана, стъргано от гласпапира на пясъчните бури, възпявано от дрезгавите викове на хети и хиксоси, от литаврите на римляни и от дудуците на бедуини, обстрелвано от гюллетата на мамелюците и бризантните снаряди на англичаните - паметник на нещо, което не принадлежи на никого, защото в него вече няма любов.

Но в теб има, нали? Разбрала си го, след като толкова много държиш да не си ничия собственост. В Испания съм виждал нещо подобно - поле със злачна трева, сред него бикове, отстрани - каменен дувар, прорасъл с бодливи гледичии и опунции. Частна собственост - влез, ако ти стиска. Биковете там са намек за корида, злачната трева - капан, дуварът - предизвикателство, гледичиите - откровение за болезнеността на познанието, опунциите - откровение за болезнеността на притежанието.

Прескачах тези дувари, да знаеш.
Сега чакам да видя дали искаш да прескоча твоя.
Обади се, ако вече си го издигнала.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=24110