ХуЛите - Еписто 7 - Ден на Световното дърво

T.!
Не съм доволен от края на вчерашното си писмо, защото жегата, самотата и трите бири - колко малко му трябва на човек, за да започне да говори глупости - са очевидната причина да забравя за очевидните неща - че няма минало и бъдеще, а само настояще, което умира да се преструва ту на едното, ту на другото,
за да предостави на немощното ни съзнание и хилавото ни въображение някакви устои в този мигновен свят, та да не се удавим в собствените си сълзи, а да си мислим с плаха надежда и тихо отчаяние, че каквото е било, отново ще бъде, но това се отнася само до желаните от нас неща, между които са и гадостите, които сме причинили на другите, но не и за гадостите, които те са ни причинили, защото ние сме копие на Този, който ни е създал, а справедливостта ни е копие на Божествената справедливост, която е доста справедлива за угодните Богу, а за неугодните е с много килотони и дори мегатони по-справедлива, което се вижда от бляскавия пример на Содом и Хирошима, на Гомор и Нагазаки. Но! - Божието - Богу, а нам - огризките. Амин.

Сега съм слязъл, и затова моя работа са земните неща, а не Божествените, и това е причината да приличам на испански врабец в трънско село, който с упоение се гмурка, пърха и кокошини в прахта, та да придобие вид, цвят и осанка, които в най-голяма степен да подхождат на новопридобитото му положение на български врабец. Това е още едно странно качество на песъчинките, за които вече ти говорих в един по-възвишен, космогоничен план, но които след като отседнат на някоя планета примерно веднага проявяват тенденцията да придобиват чудовищни пороци като например национална гордост, етническа изключителност, месианска религиозност и други такива. Така е станало и с песъчинките в неспоменатото по-горе трънско село, нищо, че някои от тях са долетели тук със стратосферните вихри от по-далечни места от испанския врабец, след като ядрения пламък ги е изхвърлил в чудовищната фуния на взрива, която всички упорито, но напълно произволно наричат "атомната гъба". Всъщност става дума за негативния образ на световното дърво, за което обещах да ти кажа нещичко - за дървото на трите свята, а не за някаква си гъба. И ако в светкавицата на взрива и в плът от пепел то е фикция, фантасмагория, мимолетен образ на нищото и материализация на мечтите на нищожества, то живото дърво на живота е нещо друго - неговият ствол е в тоя свят, короната му е в Горната земя, корените - в Долната, и ако човек лепне гърба си на грапавата му кора и затвори очи, може да му се случи да почувства себе си като сок в неговите жили, тръгнал от центъра на планетата в тъмницата през корените и ствола към слънчевата зеленина на листата, за да пие светлината на Всемира. Е, не всекиму е дадено да го усети, но на кого ли всъщност му пука?

Аз като се оглеждам тук откакто се родих разбрах, че всички дървета са рожби на това дърво, и корените им пият вода от оня свят долу, а короните са им в Оня свят горе, и като искам да шавна дотам и наблизо няма геран, орел и нож, отивам при някое дърво, което поне двеста - триста години е мътило птици в клонака и змии в корубата си, лягам в корените му, за да стана един от тях, прегръщам ствола му, за да се слея с него, и оставям листата му да ръсят светлина върху ми, та да се изтече от мен тъмнината. И когато вече двамата сме едно, когато нещата престанат да започват и да свършват, когато преди и след се окажат сега или винаги, което е едно и също, а аз съм навсякъде и вече съм абсолютно никой, няма нищо, и това е най-прекрасното нещо във всички светове.

Но връщането е мъчително, защото още принадлежиш на това тяло, което не ти принадлежи, то е на изполица взето от гнусен лихварин, то те тегли и те дърпа към себе си - да не би да го изоставиш случайно, та да не може да те възнагради с всичко, което ти крои - от възпалените сливици до рак на простатата, от спукан апендикс до сифилис, от грип до алцхаймер, от кариес суперфициалис до гилотината на Гревския площад…

Оптимизмът е за безделниците, аз на този свят имам работа, така че не ти се извинявам. Бързам да пусна и това писмо в зеленикавата бездна на световната мрежа, както стана модерно да постъпват песъчинките напоследък - дано те намери, двама сме, не бой се, може и да сме повече, дай да ги потърсим, световете и хората са безкрайни, когато са щастливи.