ХуЛите - До Цуг и цурюк 2

Пътуващите редовно със самолет сигурно са наясно, че става дума за изтропването с което с спускат колесниците. А фъщенето се разнася от включената уредба, по която бодрият глас на капитана ни уверява, че кацаме на летище Прага и температурата е толкова по Целзий и толкова по Фаренхайт, и че не вали, и че който иска такси...
Как при цялото това дърдорене успява да приземи самолета, за мен остава малка тайна. И добре го приземи, спор няма. Пистата се мята под нас като чаршаф на простор, но пилота елегантно ни залепва върху нея. Е, майстори са си тези хора и си заслужават заплатите. Щом са ни европейски цените на самолетните билети, нека да са европейски и заплатите на пилотите. Нали все от някъде трябва да се започне?
Летището на Прага. Средноевропейско летище. Ама, много средно. Баш на пъпа на Европа. На французи и германци може и да им малко криво, ама Прага от където и да я погледнеш си е географския център на Европа. Та и летището им е подходящо като за пъп. С ръкавите му, с подвижните пътеки, със трансферната зона, в която можеш си живееш месеци. Като всяко европейско летище. Абе..., като почти всяко. Е, спокойно де... Шъ съ упрайм!
Освен слабост към това летище имам и миналогодишни реални спомени. Тогава, както и сега трябваше да се прекачваме на Прага. И тогава в София не ни чекираха за крайната дестинация, а на Прага служителите най-любезно ни информираха, че полета ни - връзка е отменен. Но, нямало страшно, защото с нашите български паспорти не сме се нуждаели от виза и можем да влезем в града. Да де, ама какво да правим там? Почувствахме се като в известната песничка на Висоцки. Слава богу, най-изненадващо се оказа, че имало и друга връзка два часа по късно, та ни чекираха за нея. Като компенсация за стреса, ни връчиха по един талон за безплатна консумация. Падаше се по три бири на човек. Хубава бира беше!
Та, докато се измъквахме от самолета, споделих спомените си с Молотов и изглежда, че успях да го притесня, а пък и времето за прекачване застрашително намаляваше. Той поведе групата на полубегом и след доста път се озовахме пред гише с надпис "Транзит" и с внушителна опашка пред него. Застанахме на края, а Молотов, след кратко колебание тръгна напред. Странни хора. Вместо да започнат да бранят позициите си на опашката или поне да му подвикнат - "Чш, ало, ти къде, бе?" - хората се отдръпнаха да му сторят път. Щом бърза човекът, значи има причина да го прави. Странна средноевропейска логика. Една такава, неразбираема.
Добре, че Вальо се набута отпред, та да му кажат, че нямаме работа на тази опашка, а директно да се насочваме към изхода за самолета. Пак на полубегом влетяхме на канала за проверка, през който минахме за секунди, като даже и на мен не ми обърнаха по-особеното внимание, на което съм свикнал. Чак ми стана обидно. Все пак вниманието си го получих вече вътре в зоната за качване. Две служителки започнаха да си говорят нещо бързо бързо, като обекта на интереса им, май бях аз. Едната се насочи към мен и на ироничен английски ме попита, дали считам, че това което влача на колеца след себе си, може да мине за ръчен багаж. Любезно обясних, че нейната колежка от София, очевидно, е била на това становище, което се доказва от факта, че багажа си е с мен. Служителката мърмори нещо по адрес на колежката от София и ми предлага да натикам куфара в една телена рамчица, с което бих доказал, че багажа ми е с габарита на ръчна чанта. Категорично отказвам. Ще вземат после да ми карат да им плащам и рамчицата. Дамата е насъбрала хъс и леко повишавайки тон ми обяснява, че на този куфар мястото му е в багажното отделение и да бъда така любезен... - Окей! - прекъсвам я аз и я оставям напомпана с недоизразходвана пара. Нейната колежка се свързва с някого по радиото и след секунда един оранжев комбинезон ми отнася куфара в посока към самолета. През огромните прозорци наблюдавам, как от една количка стоварват куфара ми на асфалта пред търбуха на самолета. Стоварват го и го зарязват. Товарят разни кашони, от някъде изникна още багаж, товарят и него, а моя куфар си стои там долу. Издадоха команда за качване и ни насочиха към ръкава. Минавайки покрай втората служителка смутено споделям, че куфарът ми стои сам и самотен долу на пистата.
- Не се тревожете! - почти сурово отговори служителката.
Вече в самолета установявам, че багажните кутии са толкова малки и толкова пълни, че не бих имал никакъв шанс да натикам куфара си в някоя от тях. Намирам си мястото и сядам до едно очарователно чехкинче. От другата страна на пътеката, където се е разположила останалата част от групата се чува неуместен кикот. Съпроводен е с звучни коментари по адрес на съседката ми, такива че въпреки езиковата бариера, не биха останали съмнения за какво става въпрос дори у блондинка. Мацето не е блондинка и реагира на обстановката, като забожда нос в един вестник и започва да излъчва с цялата си поза ясни сигнали от вида на - "не ме закачай, не обичам досадници". Хубаво де, няма! То така като ти постелят... Като докарат манджата, все ще изкопча някой лаф. Няма как да се яде и да чете. В този самолет не става. И аз вадя от резерва вестник и се правя, че чета. Ама, на това друсане може ли да се чете? То не бяха турбуленции, не бяха ями. Явно въздушните пътища из цяла Европа днес са в безобразно състояние. По пътеката се задава очакваната количка с кафе, сандвичи и безалкохолни напитки. С ужас, забелязвам, че стюардесата събира пари и раздава касови бележки. Това пък какво е. Обръщам се възмутен към спътничката ми и обявявам, че такова нещо виждам за първи път в живота си. Да си плащаш кафето в самолета! Безобразие! Тя само се усмихва, и се налага да я попитам дали разбира езика, който аз предполагам, че е английски. Потвърждава и кротко ми обяснява, че откакто тази швейцарска авиокомпания е станала частна, са минали на строг режим на икономии. Билетите са по-евтини, но пък няма никакви екстри. Промърморвам, че пак добре, че поне са ни осигурили седалки, а не са ни натъпкали правостоящи - да се съберем повече. С това разговора приключва и аз си оставам със справедливото негодувание. Бе не, че при това тръскане мога да хапна нещо, ама въпросът е принципен.
И така, в дружеско четене на вестници преминава остатъка от полета. Без проблеми уцелваме летището на Цюрих и пак без проблеми минаваме през граничния контрол. Просто невероятно. Започвам да се притеснявам, че драстично съм се променил.
Като най-мобилен, т.е. без багаж, съм изпреварил групата и изчаквам пред един ескалатор. Покрай мен забързано минава чехкинчето и без изобщо да ме забележи отфучава на някъде. Какво непостоянство! А що вестник изчетохме заедно!
С един ескалатор слизаме някъде много надолу. Цюрихското летище не е кой знай колко голямо, но не и толкова малко, че да не се пътува между отделните му сектори с нещо като метро. Минава на всеки две минути. Пероните са затворени със стъклени прегради, а вратите на метрото застават точно срещу едни стъклени врати, които се отварят едновременно с тези на влака. Казах ли, че във влакчето нямаше машинист? Пътува си така самостоятелно, но дисциплинирано. Тъй де, ако имаше човек, никога не можеше да спре толкова точно пред стъклените врати.
Слизаме от метрото и пак нагоре-надолу с ескалаторите. При предишното ми идване миналата година, тази част от летището беше току-що построена и имаше само голи бетонни стени. Сега са нацвъкали разни пана с цветни швейцарски пейзажи. Добре изглеждат (Виж ТУК).
Колегите си влачат чантите, а аз трябва да проверя дали моя куфар случайно не е пристигнал. Една от залите е пълна до хоризонта с багажни ленти. На някоя от тях трябва да пътува и моя куфар. Евентуално. По табелите, по табелите, намираме една лента, която ни се струва подходяща и наистина, не след дълго моя куфар се появява поклащайки се на нея. Виж ти! Грабвам го и поемам с групата.
Незнайно как попадаме в залата за посрещачи. Там ни трябва да ни чака шофьора. И наистина ни чака! Познаваме го по подходящо изписаната табела. Изглежда, че всички перипетии на това пътуване са се изчерпали с юнашкото друсане в самолетите.
Следваме шофьора и попадаме в Цюрих.