ХуЛите - Абстиненция

Кой бе написал една безмерна глупост?
Това, което във времето не ни убива,
правело от нас по-силни личности,
а всъщност грозно те съсипва;
и животът ти, забравен във килера,
се присмива над безсилието истерично.

И си притиснат до стената -
разпродаваш едно след друго.
Всичко!
За необходимата отрова.
Спомени. Мечти. Стремежи.
Чувства...
Посягаш и към себе си накрая.

Забиваш нокти грубо, и разкъсваш дланите,
и виеш диво, и безусловно се предаваш -
койотите не полудяват единствено на пълнолуние.
Съзнанието ти отказва продължение нататък,
и все пак търсиш невъзможен изход,
а го няма... няма... няма.
И хлипаш, хлипаш, и си никой,
и не знаеш как, за Бога, оцеляваш.

По дяволите!
Толкова ми липсваш...
Стига! Стига! Стига!
Задушавам се.
Умолявам, без да знам кого.
Отровата не ми достига.