ХуЛите - Влак за небето

Някакъв влак композиран накрая,
олющен, един- такъв никакъв.
Търся табела, за къде е не зная...
Пише... пише!: "За небето отлита".

Пише си ясно. Но аз се помайвам.
Може да е зрителна халюцинация,
може просто да ми се иска- окаяно.
Може да е надраскано от хлапаци.

Може- не може. Я скачай във влака!
Всичко в него редовно изглежда.
Мръсничко, занемарено, зацапано,
значи да е за нагоре има надежда.

Значи има шанс да е влакът реален,
чакам свирката и съм изтръпнала.
Чак главата ми запулсира банално,
а сърцето ми просто ще хвръкне.

После оглеждам се, пусто е, празно.
Двама старци в купето в средата,
с очилата, с бастуните, с таблата,
хвърлят зар и си гледат играта.

Двама влюбени в купето последно,
ръцете си вплели нежно, до болка,
само в очите дълбоки се гледат,
бяхме и двамата с теб... толкова...

Началникът влаков стои на перона
и бузите си надува...Спри...спирка!
Гледам тичаш през релсите- спомени,
мяташ се в последния миг. Свирка.

Потегляме. Трябва, трябва дъх да поема,
виждам как приближаваш към мен.
Трябва, трябва в ръце да се взема,
не зная къде съм. Нощ ли е? Ден?

Този влак, аз си знаех, за нас е.
Само нас той е чакал във времето.
Това пътуване ще е моето щастие-
аз и ти, без житейското бреме.

Погледни в очите ми, сменят се-
облаци, слънце, комети, звезди.
Литваме, литнахме, смеем се-
безгрижен смехът ни ефира сребри.

Ние сме, двама сме, истински.
Този влак към небето е наш.
Този влак аз ли си го измислих-
някакво бягство, миражен шантаж?

Не искам да зная, да мисля не искам.
Черни релси се вият в небето,
само ръцете ти силно съм стиснала
и тупти, ще се пръсне сърцето.

Пушек се вие, птици прелитат,
облаци плъзгат се цветни и бели
Нищо не казвам, нищо не питам,
щом към небето с теб сме поели.

Сини макове между релсите бягат,
сини, сини, като ризата твоя,
после сини в ръцете ми лягат.
Спомен от небесния влак. Моя.

На перона съм. Празно е. Рано е.
Това е- обикновението на дните ми.
Няма влак. Няма табела. Няма те.
Само едничък син мак в косите ми.