ХуЛите - Дъждът

Обичам мириса на дъжда,
нежния му шепот и мощния му вик. Обичам когато нежно гали душата ми. Обичам да го гледам...
Някой затваря прозореца и заглушава и без това тихите му думи, скрива шепота. Искам да чуя какво ми казва - вслушвам се. Чувам нещо, но...не разбирам какво - "не можеш ли по-силно?" - попитах го.
Тогава гръмотевици разтърсиха душата ми! Но по онзи магичен начин, който те кара да се чувствш свободен. Усещам трепета на силите си. Но все още не долавям какво ми казва дъждът...
Капките се блъскат по стъклата ми. Викат, но аз съм сякаш сляпа за думите им. Чувам само ударите - дум-дум! - които са в синхрон със сърцето ми - сякаш и тях ги е страх и бягат от ужаса.Не ги ли боли когато се разбиват в прозореца?
Сега сърцето ми е капка - но не като тези водна - а кристална, която някой е захвърлил право към стъкления прозорец на живота.
Дъждът отново ми привлича вниманието със святкъщите си думи в прозрачното стъкло.
Какво ли иска да ми каже? Може би е видял парченцата от сърцето ми - онези червените по каменната земя - и иска да ми покаже къде са. Хващам го за ръка, отивам с него и ги виждам - там са всичките!Точно където ме отведе. Събирам ги в шепи, залепвам душите им с обич и парченцата се сливат. Вече са едно цяло...о, не - виждам, че едно липсва - онова, в което ще побера още един човек. Онова, което сега може би е в неговите шепи. Трябва само да го срещна, за да ми го върне. Но то пак ще си бъде негово - неговото парченце в мен...
А, чувам капките, думите на дъжда достигаха до ушите ми, след като преди това минаха през сърцето ми. Той ми каза нещо, което ми даде сили. Той каза просто нежно: "Обичам те.". И аз вече никога няма да преставам да го чувам...