ХуЛите - Зъбато стихче

Раждаме се ний без зъбки
и живеем си добре:
Кашичка, пюре, попарка,
че и майчино млекце.

Но годините минават.
Зъбки почват да растат.
Ту болят, ту оредяват.
Падат. Повече не стават
и опираш до чене.

Но и то не те спасява:
ту убива ти, ту пада,
абе, кво да ти разправям,
чуждо тяло, стой та гледай!

Уж лепиш го със Корега
а то вземе, че изпадне.
Ако пък се и зазяпаш,
малко кученце го грабне
и доволно понесе.

В „Топло“ случая видял съм.
Тогаз смях се от сърце.
Много смешно! Ти ще кажеш,
щото нямал си чене...

То, чене все още нямам.
Смешно ми е и сега,
но не знам какво ме чака
и не ми е до шега.

Зъбките ни са до време.
След туй някой ти ги вземе
и пак кашички нагъваш.
Тъй ще бъде май до края,
както и да се опъваш...