ХуЛите - Настървено слънце

Маранята се стелеше, лепнеха въздух и прах.
Настървеното слънце захапа деня като куче.
През гърба на вечерника минаха тръпки на страх.
Беше млад и неопитен той, на злина ненаучен.

От перчема на нивата с парещи хлебни зърна
се отскубна налятият клас и докосна земята.
С подпалвачески пръсти на скрита и хитра вина
го докосна, протегнала огнена шия, искрата.

А вечерникът скочи, по-пъргав от втурнал се ат,
и едно любопитство заплахата с ярост раздуха.
Лумна цялата нива, клокочеше страшният ад
и опърлени писъци птичи в житата се чуха.

Дъждоносният облак се скри зад една канара.
Бе видял, че и залезът днес е горяща икона.
Да прехвърли панически горското било избра.
Само глухият тътен попи на светкавица стона.

Озверелият огън достигна до близкия хълм
и към билото с борове стройни след туй се насочи.
Пожелах да сънувам това, но не беше насън.
Черен пушек огромно и рунтаво тяло проточи.

Вместо хляб да замесим от жито и в пещ изпечем,
изгорялата нива е проснала мъка димяща.
Ще успеем ли знаците някога да разберем,
дето Господ, осъдил делата, сърдито ни праща?

Това е третото стихотворение от цикъла, с който участвах в конкурса
"В полите на Витоша". Другите две са последните мои, публикувани в
сайта. Днес ми съобщиха голямата новина, че ми присъждат първа
награда и аз съм щастлива да споделя с вас радостта си, приятели!