ХуЛите - Цикъл „Гелето и Вела“ 2. Мома Вела. (Изповедта на Геле)

В наше село, мила мале
лична мома има
И личи си отдалече –
дебела за трима.

Като малка беше суха,
гаче ли върлина,
но тогаз не беше Вела,
беше Евелина.

Знам, баща ѝ открай време
чуваше прасета.
И така е тя израсла –
с мръвки и кюфтета.

Маа пръжки и сланина
със въглехидрати.
Краставици не поглежда,
нито пък домати.

- Зеленчукът трябва, казва
да расте на кокал.
Чували сме туй отдавна,
още от Софокъл.

Че мъдрец е много древен,
ний това го знаем.
И затуй, вместо да спорим
си мълчим и траем.

И се Вела угоява,
стана като свинка.
Все по-арна, мале става,
пустата мискинка!

Назначена беше даже
в месокомбината,
нещо като манекенка,
на щат и заплата.

Туй се отразява, мале,
зле на организма.
Пет диети тя опита,
чак стигнà до клизма.

Ала нищо не помага,
все е кат’ франзела.
И ще има тя да пати,
с таз глава дебела.

Язе тъй ѝ думам, мале:
„Гъз, глава затрива“.
Ама тя в главата проста
нищо не попива.

- Ти ли каже, че ми кажеш,
с твойта тъпа глàва!
Хем си хърбав, хем си глупав,
но те съжалявам!...

Мислим, дето е дебела,
това се преглъща,
ала тя е пощръклела,
в къщи се не връща.

А когато китна пролет
зимата прогони,
нѐкакъв хормон я трѐсна,
и се тя разгони.

Като некой мачка ходи
Вела из мегдана.
И току да замяучи.
(Само туй остана)!

Бати Митю се похвали
как оправил Вела.
Нито се дърпàла, мале,
нито противела.

Кат’ я сгащил той на къра,
и ѝ се примолил,
не му хчупила хатъра,
та я овъртолил.

Заедно в царевичака
двамата влезнали
и си двамата мерака
три пъти вземали.

Хвалеха ми се и други
от нашето село.
Цело село - баджанаци!
Пусто, опустело!

Тъй се изредили сите
селски пущиняци.
Вела казва: – Не ми трeбат
финикийски знаци.

Аз го правя туй по навик
и за спортна слава.
И защото то ме кефи
и ме забавлява.

И при отчето отишла
да се изповяда.
Той пък взел, че я опънал.
Виж ти изненада!

- Ти си грешна Вело, вика.
Грешна във душата.
Да те изповядам, смятам
Вело във кревата.

Вела, като не подбира
и не подминава,
най-накрая, така стана,
взе, че мене хвана.

Аслъ, други като няма,
ще опре до мене.
Няма тя да ме прескочи,
дека че се дене.

Иска вече да се жени,
че е прегоряла,
но на всичките ергени
беше омръзнàла.

Никой вече я не сака,
надалече бяга.
Както бито куче бяга,
види ли тояга.

Само яз един останах,
дето я харесвам,
щото чувал съм от всички,
че е много лесна.

Знам, кусур че има Вела,
че не е работна.
- Да работят вика други,
язе съм имотна.

Това бели са кахъри
и не ме засяга.
Важно е да ме обича,
с който и да ляга.

Та, веднаж ми рекна Вела:
- Айде да се женим.
Омръзнàло е ми вече
мъжите да меним.

Нощес думам яз на мама
- Най обичам Вела!
Она е изгора моя,
оти е дебела!

Само язе я обичам,
и тя би ма взела,
àко, че била е Вела
дива, пощръклела.

А пък мойта майка дума,
дума и говори:
- Че тогази се вземете,
що пък яз да сторим!?

Яз не искам да разделям
две сърца любящи.
Двамцата сте, като гледам,
задник ти, тя гащи.

Хич не искам да разлъчвам
сърца, що се любят.
Няма аз да ги измъчвам,
та да се погубят.

- Като вземеш Вела, вика,
таз мома напета,
ний ще станеме роднини
и с попа и с кмета.

„Баджо“, те на теб ще викат,
ще те уважават.
И на тебе първи комка
отчето ще дава.

Ще те назначат в съвета,
чантата ще хванеш.
Дясната ръка на кмета
ще вземеш да станеш...

И така, вдигнàхме ние
тежка селска сватба.
Сбра се мало и голямо,
всеки ни се радва.

Вечерта, като се стъмни
и си полегнахме,
я си мислим, че подремна.
Три нощѝ не спахме.

Ала Вела ма задърпа
и ма разпищоли.
„Никакво спане“ ми вика,
и без туй сме голи.

- Вело, я обуй кюлоти
и спи, че е късно!
А пък тя ми се кикоти
и ме гледа мръсно.

- Искам яз да съм отгоре,
палаво ми рече.
Позата мисионерска
ми омръзна вече.

Леле, тука я оплесках,
през ума ми мина.
Да се друсат върху мене
сто кила сланина!

А отгоре кокаляци,
разни карантии...
Само мозъчето малко,
колкото на пили.

- Тя направо ще ме смачка
и ще ме изчѐрви.
Та не знам, ще издържат ли
слабите ми нерви!

Като нищо тя тежеше
двеста килограма.
Ама как да се измъкна?
Как ще гледам мама?!

Тя снахата си обича,
с нея се погаждат:
Муат заедно кюфтаци
и им се услаждат.

Слушах ги, еднаж хортуват,
както си похапват.
(Първом хапката си топнат,
пък я сладко лапват).

- Язе, мòри снàхо, мислим,
арно е да рòдиш.
Ако, че мажòт си улав,
за носò го водиш.

Че да имате детенце.
- Бабиното внуче!!
Знам, че мръвки ще залапа,
вместо да засуче...

Тъй, увлечен в тези мисли,
взех, че се предадох,
и на моята изгора
тялом се отдадох.

И не съжалих, защото
взе, че ми хареса,
въпреки че хич не мяза
Вела на принцеса...

Затъркаля се живота,
като свинска тиква.
Всеки знае, с рахатлъка
човек лесно свиква.

Напоследък забелязвам
признаците слаби
на израстване при Вела,
„Растеж на мащаби“.

Отеснѐ ѝ наше село.
Требe ѝ пространство.
Затова сме ний решиле -
бегаме у странство!

Тамо Вела ще развие
своите заложби.
Там тя иска и да рòди
свойте свидни рожби.

В Щатите, ако отиде
ще е по стандарта,
затова ще кандидатствам
за зелена карта.

Там е мѐстото на Вела,
а не тук – на село.
Мислим, нашата държава
не я заслужава!

Тя, макар и да е тъпа
кат’ американка,
не е проста да работи,
щом кат’ има сянка.

А и кой ли ще я вземе?
За черните òчи?
Кат’ ѝ кажеш да работи,
она се кикоти.

- То си има класа, казва,
дето да работи.
- Язе съм ентелегентна,
нечем да се пòта.

Работàта е за оня,
де е малце улав.
Тя от бедност не отърва,
само те изгърбва.

Пенсия би взела Вела
там - за инвалидност.
Че е чукната в акъла,
отдалеч е видно...

Те това ѝ е мечтата:
- В Щатите да иде.
Хамбургери като муа,
никой да не види.

Тамо сите са дебели,
тея пущиняци,
и са целите бухнàле
като козуняци.

Муат като невидели
понички и пасти,
та не могат с уста пълни
да ти кажат „Здрасти“!

Засега сме тука с Вела.
Че седим на село,
докато получим карта,
то се е видело.

А и цяло наше село
са ми баджанаци.
Всичките ме уважават,
свалят ми калпаци.

С кмета колиме и бесим,
попа ме прегръща:
- Заповедай баджо, вика
на ракийка в къщи...

Илко Илиев
08 – 12 юли 2022 г.
София

Свободен римейк на известната
шопска песен „Най-обичам Вела, мамо“.