ХуЛите - Поезията, моята съпруга

Поезията – страшното ми бреме.
Жена – залутан силует в мъгла.
Тя не пристига никога навреме –
да й река: – Добре си ми дошла!

Тя закъснява. Честичко не иде.
И – може би, намерила е друг?
И аз за Нея вече съм невидим? –
по-втръснал от законния съпруг.

Изобщо Тя със мен не си поплюва! –
Тя ден и нощ над мене се глуми.
Тя – луда, пък и аз съм триж по-улав,
живеем с нея толкова сами!

Поли Тя вее в мъжкото ми лято,
ще тръгне с мен – по сетната река!
Прекрасна е понякога – Ерато! –
щом сутрин милне моята ръка.

Тя ми бродира римите в куплета –
винетките! – във края на стиха.
Такава неизбежница – проклета! –
една досадна – в супата! – муха.

Но аз без Нея повече не мога.
Не ми тежи венчалната халка! –
представя ли се някой ден пред Бога,
ще влезем в Рая – с Нея! – под ръка.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(Б. м.) Честит да бъде Световният ден на Поезията за всички мои събратя и посестрими по перо! Бъдете здрави – и Бог да ви крили по дългия път в изкуството на България! ❤