В контекста на новия сериал по БНТ 1, Войната на буквите, отново се върнах към времената на цар Симеон Велики. Жегна ме негодувание за непълното представяне на великите български владетели в историята ни, сходно с това, което описах в разработките си за Раковски и будителите (които освен национални герои подозирам и в народо-отстъпничество).
Чел съм книгата на Людмила Филипова и съм запленен от харизматичния образ на Баян, третия симеонов син, който тя описва като маг, спасител на кирилицата и българщината. Не съм съгласен с авторката, че кирилицата е истинската българска азбука. Глаголицата, която първоначално сме приели, е толкова оригинална и различна, че вероятно е стресирала българските интелектуалци. Те са имали нужда от нещо, което хем пред съвестта им да не е точно гръцко, хем да не е прекалено различно, за да може да се възприема от мозъка. Така според мен се появява кирилицата – 80% гръцки букви и 20% глаголически. Едва ли гърците са се противели на кирилицата. Следва по-скоро да са били доволни, че лесно могат да разбират повечето ни символи, за разлика от напълно нечетимата глаголица.
Но да се върнем към Симеон Велики. В историята ни той е представен като божество. Възкачва се на трона на мястото на брат си Боян Расате, който според някои опитва да върне България към езичеството, според други се сближава с Германия, за сметка на Византия, и така си навлича бащиния гняв.
Когато един българин си зададе въпроса – кой е най-великият български владетел, почти единодушно всеки се сеща за почти императора Симеон Велики (казвам почти, защото за малко не доживява да бъде провъзгласен за император от Рим). Асоциациите най-често са – България на три морета, всички съседи треперят от нас, развита азбука и книжовност, материално продоволство.
По-малко от сто години след царуването му обаче, България пада под византийско робство. Дали това се дължи на мекушавият Петър или слабият Самуил, който не издържал при вида на ослепените си войни? Според мен не. Симеон разпростира държавата ни на територия, която тя естествено никога не е заемала и е незащитима от военна гледна точка. Войните на Симеон изчерпват сили и ресурси, които не са лесно възобновими. И може би най-важно – нямаме административен опит да управляваме такава голяма територия, нямаме и културно развитие, което да накара покорените народи да се интегрират, а не да се бунтуват. Предизвикваме завист и омраза у всички съседи, които започват да се надпреварват кой откъде да ни нападне.
Вторият повратен момент в българската история е царуването на Йоан Асен II. И той, както и Симеон, разпростира българската държава на три морета. И той спомага много за културното и материално развитие на народа ни. За разлика от Симеон, Йоан Асен II постига това по-често чрез династически бракове и по-малко с война, но резултатът от управлението му е същият – огромна България, с незащитими външни граници и вътрешно разединение.
Нищо чудно, че сянката на този велик български владетел също изправя народа пред бездната на небитието и само стотина години по-късно България пада под най-дълготрайното робство в своята история – османското.
Третият ключов момент в нашето минало е пролетта на 1913. На престола е цар Фердинанд. Събитията се случват на фона на постепенно разширяващата се българска държава, която наскоро се е освободила от османско робство, отстояла е обединението си с българо-сръбската война и е спечелила балканската война срещу Турция, в коалиция с Гърция и Сърбия. Този път сме на две морета. Огромни традиционно гръцки и турски територии се оказват в пределите ни. Следва да се борим за Македония и излаз на трето море. Имаме уникален шанс да го направим чрез преговори и отстъпки на територии, където живеят малко българи.
Цар Фердинанд, по съвет на своя най-доверен генерал Савов, избира война. Войските ни са пръснати по фронтовата линия така както съвременната военна история не е виждала. Този път не е нужно да чакаме сто години, за да видим резултата от експанзионистичната българска политика. Настига ни първата национална катастрофа. Губим Македония. Губим икономическата си мощ. Губим културното си развитие. Губим увереност в бъдещето си – все загуби, които ще се затвърдят с първата и втората световна война.
И ето ни днес, сто години по-късно. Дали сме се поучили от историческите си грешки? Държим се по същия империалистичен начин спрямо Македония. Държавата ни е обезлюдена и обезверена. Постоянно си натякваме славното минало, за да се чувстваме малоценни спрямо великите ни предци.
А сега е моментът да си дадем сметка, че величие никога не е имало. То винаги е било само едната страна на монетата, след което неизменно сме виждали другата – крах, робство, катастрофи. Имаме нужда от умерено ръководство, съсредоточено върху икономика и култура, което да даде надежда на българите да останат в държавата си. Имаме нужда от близко икономическо и културно сътрудничество с всички съседи, защото само така ще запазим границите и бита си. Имаме нужда от икономическо и културно сътрудничество с всички славянски народи, за да не забравяме кои сме и откъде сме тръгнали. Имаме нужда от икономическо и културно сътрудничество с държавите от Европейския съюз, за да се поучим от техния опит си постижения. Нямаме нужда от България на три морета.