Баща ми Милан

Автор: pepelqshka13
Дата: 30.01.2023 @ 12:31:42
Раздел: Други ...


На 29 септември 1924 година в село Якимово 3, тогава се е казвало село Войници, моят баща Милан се е родил. Бил е на 9 години, когато баща му Петър е починал. Баба ми Стояна се е оженила за дядо ми Божин в село Чернивръх, за да си помагат и да си гледат децата, моят баща Милан и неговият син Иван.
И там баща ми расъл и порасъл и вече бил ерген за женене. На хорото видял майка ми и много я харесал, но тя все бягала от него, защото бил палав ерген. Баща ми е бил рус, със сиво-сини очи, с мустачки, които боядисвал със саждите от печката. И гонел момите на хорото, прегръщал ги и ги целувал. Като чуели: - Миланко иде, момите се разбягвали и майка е бягала от него, но не е успяла. Писано И е било да са двамата. И така една вечер майка ми била на гости на сестра си Славена, точно срещу къщата на баща ми. И той събрал приятели и като си тръгнала я хванали, а тя се държала за дирека на портата, те го изскубнали и така с него я пренесли през пътя. А там всичко било подготвено за булката, ядене и пиене имало и гости, роднини и приятели. Баба Стояна им завещала къщата в Якимово 3 и те отишли там. Майка ми ми е разказвала как се е опитвала хляб да меси с квас и го сложила в чирепнята да се пече, а отгоре се захлупва с връшник. Аз бях малка и си спомням, че съм виждала, там под коша ни чирепнята и връшника. Майка е чула, че се слага слама, но не знаела къде и я сложила върху хляба и захлупила с връшника. Хляба се опушил, а тя заплакала, а баща ми я успокоявал. И така с грешки и с поправки и с помощта на моя баща, тя се е научила на всичко. Живеели добре, в обич и разбирателство, но били бедни. Баща ми е бил дърводелец-майстор-столар, учил е в град Берковица. Но нямало работа за него, поправял някои мебели или нови правел и им е било трудно. Баща ми много е искал момче, но съм се родила аз и те двамата много ме обичаха и бях щастливо дете. След 4 години се роди сестра ми Лидия, а аз стъпила на извитото стъпало на файтона, надничах да видя бебето и му се радвах. Толкова малка съм била, но някои спомени са се запечатали дълбоко в мен. В малката стаичка попът кръщаваше сестра ми Лидия. Топваше я в един голям котел и пееше, а тя плачеше, а аз уплашено гледах всичко това. Пак там в малката стаичка си спомням баща ми как седеше на едно малко легло, казвахме му миндер и си налагаше дясното коляно с печен червен лук...такива подробности помня, все едно е било вчера и съм питала майка ми и тя каза, че коляното му е имало чир и го е налагал с печения лук да изтегли, това което е набрало вътре. Но станало много трудно на баща ми да ни изхранва и той с още приятели-майстори отишли да работят в София. Другите били строители и всички работели на кино Витоша, а баща ми е слагал паркета там. И на 11 септември в края на работния ден, той минавал долу да се преоблече и отгоре паднал някакъв предмет и го е убил. И така, нашата щастлива приказка свърши. Докараха го в ковчег от София, събраха се хората, а аз седнала на един камък пред вратата плачех неудържимо. Закараха ни със сестра ми на гроба му, обиколиха го с катинар и го заключиха. Аз седя в средата на гроба и държа сестричката си, която нямаше и годинка, а аз нямах още 5. Има такова поверие при родени едномесечета в едно семейство. Аз съм родена на 26.09. сестра ми е родена на 27.09. а баща ни беше роден на 29.09. Баба Ката ни отключи катинара и така тя стана наша посестрима. Казват, че с времето болката утихва, но не е така. Цял живот съм плакала и жалила за него и имам няколко спомена с баща ми. Но мъката ми си е все още с мен!!!

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=200853