ХуЛите - С вкус на любов

Любовта може да се превърне в омраза и омразата може да се превърне в любов, но състраданието никога. Ето тази мисъл не излизаше от съзнанието му през последната седмица.
В сърцето му нямаше нито радост, нито тъга. И както беше празно в душата му, така празен и безсмислен му се струваше света. Успокояваше го само мисълта, че тази безпътица ще мине някой ден. Винаги отминаваше.
Вече десет дни лежеше неподвижен в старото легло. Гледаше през прозореца морето, което го замайваше с блясъка си. Слушаше тихият шум на вълните и продължаваше да потъва в собствения си ад. Молеше се поне днес да усети някаква радост.
Клепачите му се притвориха и се унесе. Обви го топлотата и нежността на завивките. Отдавна забравено радостно вълнение се разля във вените му и той се разплака насън. Не беше плакал от цяла вечност. Даде воля на този плач. Питаше се, защо хората се смеят заедно, а плачат винаги поотделно, а той дори сам пред себе си не може да заплаче. Добре, че сънят го беше понесъл над всичката грубост на цивилизацията, която се опитваше да властва неумолимо над половин вековното му тяло. Плака в съня си като сърдито дете, което плаче без да знае защо. Събуди се на сутринта от свистенето на вятъра. Продължи да лежи върху влажната възглавница и да гледа през прозореца отново без никакво желание да се помръдне. Завивките бяха топли и го приспаха отново. Спа и през деня и през нощта. Пробуждаше се за кратко от свистенето на вятъра и от шума на морето и отново потъваше в тази дълго търсена летаргия. Чувстваше тялото си безжизнено, упоено, а нервите приспани.
***
След три дни и три нощи, на разсъмване той лежеше все още неподвижен. Може би спеше, може би не. Внезапно стъклата на прозорците като че ли се раздвижиха и нежен кристален звън отекна в ушите му. Струваше му с, че сънува, стискаше очи и се молеше да не се събуди, но все пак не беше сън…или може би сън в съня…Полека лека нещо неописуемо, нещо неизразимо, чудотворно се случваше с него. Едно изтръпване, блажено настръхване, подобно на първия пролетен полъх.Чувстваше как животът се разлива и струи във вените му, а до преди три дни се мислеше за мъртъв. В далечината се чуваше отдавна забравена мелодия. Наблюдаваше се някак от далече… Ето това беше той. Свиреше на своята китара. Вече можеше да ходи. До него любимата му жена се усмихваше с най-топлата усмивка на света. Той вече беше здрав и тя щеше да го обича истински, а не от състрадание и не от съжаление…Събличаха се бавно. Усещаше свеж аромат на сапун и цветя. Тя беше чиста и бяла. Почувства топлата мекота на нейната кожа…Гореща вълна обля краката му, плъзна се нагоре и после с див устрем облада цялото му тяло…
Събуди се от собствения си вик.
Надигна се леко в леглото, а срещу него стоеше Тя, а до нея лекуващия лекар.
-Продължавайте със същите лекарства. Днес може да се опита да седне за кратко, а след два-три дни ще може да се изправи на крака – каза докторът и си тръгна.
Тя стоеше пред него красива като икона, въздушна, неземна. Говореха си. Думите им бяха леки лебедови пера. Чувствата им се издигнаха високо като широки платна на огромен кораб. Всичко, което изричаха се превръщаше в реалност. Светът минаваше край тях. Ето го вечното море, ето ги гларусите, облаците. Ето тук е и сърцето му, държи го в своята ръка и го подава на нея, да го пази и обича докато смъртта ги раздели. О, колко красиви са небето и чайките. Колко сладък е този свят, въпреки грижите, въпреки болестите и неприятностите. Искаше отново да живее и да прави любов преди гробарите да засипят всеотдайното му сърце с тежки черни буци пръст. Нека тя да го чуе добре, той няма вече да лежи, ще стане, ще върви, ще отидат за риба с лодката „Долорес“, която кръсти на нея. Ще разговарят за въдици и мрежи, за любов! Греблата ще блестят на слънцето. Ах, как ще се носят над вълните и какви риби само ще уловят! Ще напълнят коша със сребърни заргани*. Той ще ги почисти, а тя ще ги наготви и ще замирише на човешка храна, ще замирише на живот. После ще избършат китарата от прахта, ще събудят сребърните струни и той ще запее отново песента на живота си. Когато се умори да пее и свири, приближавайки се леко към нея ще я докосне с върха на пръстите си. Той си знае как. Ще я превърне в предишното нежно момиче. Ще бъде като в сънищата му. И тя ще докосне ръката му и ще шепнат нежни и красиви човешки думи за тяхната божествена обич. Ще се целуват и целувките им пак ще бъдат с вкус на любов. Само след няколко дни… Само след няколко…Само…

––––––––––––
*Зарганът е морска риба, със силно източено тяло, наподобяващо змия и сребриста окраска.

©Венеция Павлова Маркова

============================================================
Из Алманах „Нова българска литература. Проза 2022“
Издателство „Буквите“ – София, 2022 г.
============================================================