ХуЛите - Раковски и свободата *

Моето детство започва и завършва на задната седалка на колата, на път от Пазарджик за Царевци. Шофира дядо, а до него баба му прави забележки за неточности в карането. До Стара Загора става караница, която потушаваме на Петолъчката с по едно кебапче. Ледената вода от някоя балканска чешма в Котленския проход охлажда жегата, която сме натрупали в Тракия. След десет часа път пристигаме в родното село на баба.
От дете мечтая да живея в Царевци. Когато завърших гимназия обаче, вместо да сбъдна детската си мечта, оставих тежките години на Прехода да ме насочат към обучение в САЩ. Попаднал сред лъскавите американци се засрамих от своя произход. Промених името си, за да звучи по-американско. Опитах да заменя българския с английския. Направих всичко, за да забравя България.
Успях. На петата година се почувствах американец. Намерих работа като учител в гимназия за деца с предизвикателства. Купих кола и жилище, влюбих се в американка. Оставаше само една малка формалност към замяната на българското ми самосъзнание с американско – визата. В годината, в която подадох документи, правителството получи 160 000 кандидатури за 60 000 места. За пръв път в историята на САЩ визите се разиграха на лотария. Моят номер не беше изтеглен.
Петнайсет години по-късно, отново пътувам от Пазарджик към Царевци. Тръгвам рано, за да посетя интересни места по пътя. Отбивам се в Жеравна, за да разгледам старите къщи. След това посещавам Медвен, за да се поклоня пред Захари Стоянов, чиито записки наскоро съм прочел. Накрая спирам в Котел.
Оставям колата и тръгвам пеш, като си представям, че вървя с Бачо Гичо и Асенчо – главните герои от романа „Възвишение” на Милен Русков. Чувам ги как спорят за коня, дяда Ювана – дали ще е по-добре да се направи на луканка или на кървавица. Усмихвам се на себе си, защото зная, че по-скоро биха умрели, отколкото да посегнат на дяда Ювана. С тези мисли стигам мавзолея на Георги Сава Раковски.
Пред мен се издига сграда в класически комунистически стил. Заплащам вход и започвам да разглеждам паната по случай 200 годишнина от рождението на бащата на българското революционно движение. Поглъщам информационните табели с интерес. Скоро обаче започва да ми прави впечатление, че за Раковски се говорят само хубави неща. До неговото име винаги стои прилагателно – „велик”, „родолюбец”, „силен”, „непримирим”. В трийсетина пана не срещам нито една дума, която да разкрива съмнение. Започвам да се срамувам заради спомена за своето отричане в САЩ.
Неволно се питам – възможно ли е Раковски да е бил безгрешен, а аз да съм толкова несигурен в себе си? Отговарям си – „не”. Вече съм свикнал с представянето на българската история в публичното пространство – всяка личност попада в категориите „осанна” или „разпни го”. Рядко някой източник рисува хората с цялата палитра от чувства и действия, които те изпитват и вършат.
Ако Раковски е изпитвал съмнения, къде да ги търся? Неволно се връщам към първите информационни табели за младостта на българския революционер. Съби Стойков Попович – това е рожденото име на Раковски. Учи се прилежно, за което е награден със стипендия в престижно гръцко училище в Цариград. Отначало, младият българин решава да се представя с името Сава Стефанидис. Любопитно. Възможно ли е патриархът на българското революционно движение, подобно на мен, да се срамува от своя произход? Дали сред заможните чужденци не желае да забрави простите, понякога просташки настроени българи? Не зная.
След години Съби сменя името си на Георги, вдъхновен от героизма на вуйчо си, който влиза в Котел заедно с руската армия през 1829. Вероятно младежът търси себе си, впечатлява се от различни хора. Така, лутайки се между страхове и идеали се намира – българин, който се гордее със своя произход. Вече знае, че зад блясъка на Цариград не стои нещо по-велико от България.
Ето как и защо по-късно през живота си Раковски отсича – „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини”, „Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но още и после смъртта ще оставя завещание и прахът ми да не смеси с друга народност”.
Когато стигам до гроба му в центъра на мавзолея, се прекланям – не само пред будителя Раковски, но и пред несигурния младеж, който може да се е срамувал от българския си произход. За мен едното не омаловажава другото – напротив допълва го, като прави от образа реален човек, с когото мога да се асоциирам без да се срамувам от себе си.
Излизам от мавзолея и се насочвам към старото училище. Спирам пред входа. Заглеждам се в надписа над вратата: „Помогни ми да тя возвися”. От тези думи в съзнанието на Милен Русков се раждат Бачо Гичо и Асенчо – герои и предатели на Възраждането, които привличат колкото с добродетелите си, толкова и с пороците си.
Разхождам се из града в компанията на двамата си въображаеми другари. Мисля си – когато се отрекох от себе си в САЩ, турско робство нямаше. Ще рече навремето не сме се борили против турците, а със собствените си съмнения. Това е урокът, който ни е завещал Раковски – свободата започва вътре в самия теб, да се освободиш от страховете си. Чак тогава можеш да се намериш и да поведеш останалите.
С тези мисли се връщам в колата. Тръгвам за село. На задната седалка Бачо Гичо и Асенчо се карат дали ще останем за седмица или завинаги.

____________________
* Есето допълва и развива предишно мое произведение публикувано в Хулите - "Възможно ли е някои от героите на Възраждането да са бил и родоостъпници". С него участвах в конкурса на масонска ложа Варна на тема - Раковски и свободата, в който спечелих трето място. Благодаря за насоката от LATINKA-ZLATNA.