ХуЛите - Фата Моргана

Душицата птича на длан ми дарява небето.
Не помни ли как ги отрязаха мойте крила?
Отдавна е свит хоризонтът до там, до където,
ни знае ме някой, ни помни каква съм била.

До зрънце смаляват се всички бездомни сезони,
душата ми гладна до смърт се бичува сама.
И всуе житейската есен сълзите си рони,
съдбата била ми е кафез, самота и тъма.

Да имам приятел – прозорец за миг да отвори,
да вдигне от клепките мръсно и прашно перде...
Дори и безкрилите нощем сънуват простори,
денят е с решетки – белязан – от де, до къде...

Животът е зная измамната Фата Моргана,
политаш насън – денем стихове пишеш, в капана...