ХуЛите - Житейски пъзел

Изхвърлям парчета от градоносните облаци и в душата ми остават дупки. Всичките опити да ги заместя със слънчеви нюанси се провалят. Просто пак завалява. Заслонявам се в черупката си. Времето ме дебне. Припират се спомени. Изписвам тишината. Очакването залага клопки. И всяко разочарование като че ли се надсмива на наивността, с която се доверявам на хората.
Научавам повече отколкото мога да понеса... Осъзнавам, че е много удобно да се изживявам като жертва. А не съм. Нито един от проблемите не е по-голям от сърцевината ми. Но винаги когато си мисля, че съм достигнала предела, се изправям... Пропастите пред мен ме привличат, защото откриват и нови хоризонти. И се доближавам до възможността да бъда още по себе си. Разбирам, че само липсите могат да покажат колко е пълна душата ми. Изправям се срещу дулото на страха. Хиляди пъти! Но размера на сърцето ми е много по-огромен от яростната паст на неизбежното. Недоизживяното...
Експлозии цъфтят в съзнанието. Отново напред.
Стягане на багаж за път... когато още нищо не е разочарование и всичко е очакване... Като се замисля... всъщност точно това са най-хубавите мигове в живота ни. Защото тялото и мисълта не винаги са на едно и също място, защото умът и сърцето не винаги са на едно мнение, защото винаги има място за „още нещо”, което би направило всичко идеално... Може би пък точно това ни кара да се стремим напред... кой знае. И да си мечтаем... Сезоните се разлагат на очаквания...

© Павлина Петрова