ХуЛите - Твърде кратък разказ за един снайпер

Кръглото прозорче дава ясен и контрастен образ. В полезрението му се сменяват безрадостни картинки на полуразрушени сгради с опушени, слепи прозорци. В някои от тях се мяркат приведени профили на хора във военни униформи и маскировъчни каски. Някои са по-непредпазливи и се задържат продължително в рамката на глух прозорец.
Малка червена точица фиксира средата на торса им. Следва глух звук, като от удар на тупалка по прашен килим. Образът за малко се разбягва и когато намира същия прозорец той вече е празен. Понякога в дъното на стаята се вижда агонизиращ войник с малка дупка, от която тече тъмна струйка. Следва ново търсене, нови празни прозорци и нови невнимателни войници.
Снайперистът е Олена Павленко, която се е сляла с новата си карабина ML-206 Вайпър, подарък и от младия американски сержант. Лейтенант Дан Осколски, наскоро завърнал се от седем месечна мисия в Афганистан е с полски корени. Когато получи предложение да пътува до донбаския регион не му мисли много. Двестате бона щяха да му дойдат добре. Надяваше се с тях да спаси загиващия бизнес на баща си, спукал се заедно с финансовия балон през две и осма. Веднага видя вродения талант в младата Олена, която още с втория си изстрел проби малка дупчица в ореха, който бе на цели четиристотин метра разстояние. Титановия куршум със силиконово покритие лети пет пъти по-бързо от обикновен и поразява със скоростта на мисълта. На една порочна и зла мисъл.
Но да се върнем на нашата маскирана героиня, която някой трудно би могъл да различи сред купищата тухли и всякакви други порутини в бившия дом „Комсомолски“ от черноморския град Мариопул. От тринадесет етажната сграда е останало толкова, колкото да даде прикритие на Олена и още трима снайперисти от Седми полк на Азов. Срещу руините на „Комсомолски“ се простира широкият парк Толстой, отвъд който се бе разположил трети батальон на руската армия в също толкова разрушени бивши жилищни блокове. Задачата на снайперистите от Азов е да поразят максимален брой противникови войници, като така деморализират останалите и ги накарат по бързо да се предадат. Но русите не се предават и на Олена и се налага да открива нови и нови приведени фигури, да ги изчаква търпеливо да се поизправят и да натиска спусъка, покрит в грапав полимер, когато малката червена точица показва, че с фигурата отсреща е свършено.
Понякога се случва в прозорчето да се визуализира командир на взвод, че даже и по-висок чин. Олена ги познава по грубите и решителни черти на лицето и малката прозрачна тръбичка, която влиза в лявото им ухо. Знае, че това е слушалката на командния състав за връзка с щаба. Тогава дърпа бързо и решително спусъка и гледа с удоволствие как на лицето се появява кръгла червена точка. Не, че има някакви скрупули. Не прощава и на младите неопитни наборници, попаднали на мушката и. Никой не ги е викал в града ѝ. Никой не ги е карал да разрушават дома ѝ. Нито пък да убиват лудата ѝ майка, загинала под развалините му. Затова Олена изпитва все по-голямо задоволство от нарастващата цифра в долния десен ъгъл на визьора. Цифрата седемдесет и шест свети в приятен син цвят и отброява изстреляните куршуми. Беше пропуснала само три пъти.
За миг във визьора се мерва приведен силует, носещ тежка раница. Силуета се скрива бързо зад опушена и надупчена от осколки колона, но успя да привлече вниманието ѝ. От към близката улица се задава бронирана кола с голям червен кръст на горната плоска част. Украинците прекарват ранените си с такива бронирани коли, защото цивилните линейки не могат да пътуват през бомбандираните улици и често ставаха жертва на руски огън. Олена поглежда навреме през визьора, за да види как солдата насочва ерпеге към линейката. Не ѝ трябва повече от четвърт секунда за да позиционира червената точка малко под ръба на каската му. След тъпия звук солдата замръзва за момент, после се свлича, при което насочва гранатомета в тавана на стаята си. Последва ослепителен блясък и глух тътен от взривилия се снаряд. От пламъците се разбягват две сенки, които Олена прихваща в движение и ги изпраща при злочестия си брат по оръжие. „Защо трябва да стрелят по линейки, сволочи!? Така им се пада“ мисли си Олена докато продължава да трасира с визьора полуразрушената сграда.
Тогава вижда нещо, по-скоро някой, който я кара да се вцепени. Фигурата се забелязва трудно зад повален гардероб и полилей, от който са останали само разкривени търби и безутешно изгаснали крушки. Въпреки, че е добре замаскиран човекът зад гардероба и напомня за някой до болка познат. Американския прицел ѝ позволява да увеличи образа и пред окото ѝ се появи лицето на Фьодор Малишенко, треньорът ѝ по стрелба от националния отбор на Украйна. Етническия руснак бе дългогодишен треньор и бе спечелил не един и два медала от всички възможни първенства и три олимпиади за Украйна, където живееше. Каската, посипана с мазилка и въгленовите краски не можеха да скрият строгите изсечени черти на лицето му, които Олена позна веднага. Същите тези черти които успяваха всеки път да я накарат да изтръпне и да изпълни безусловно заповедите на човека, който ги притежава този път се взираха право в нея през снайпера на руска карабина Байкал три бе. Олена знае, че нейния визьор няма никакъв отблясък и практически е невидим за противника, но умелия руснак беше успял по някакъв начин да я засече. За миг ѝ се приисква да свали каската си, да му покаже, че тя е неговата малка и беззащитна Оля, която той обучи и направи световен шампион, но е толкова вцепенена, че не може да помръдне...
Дулото на Байкала потрепва и след по-малко от пет стотни от секундата проектилът раздробява черепната кост един сантиметър под маскировъчната каска. Олена Павленко, майор от полк Азов седем и бивш световен и олимпийски шампион по стрелба с пушка почти не помръдва от мястото си, когато е застигната от участта на войника. Когато останките на блок Комсомолски са разчистени от остатъците на седми азовски полк полковник Малишенко се качва на десетия му етаж, намира стаята, която търси и обръща заровеното в разбити мебели и мазилки тяло. Посяда на опърпана табуретка и изважда плоско шише от горния джоб на куртката си. Отвинтва капачката и излива половината от съдържанието му на линолеума до проснатото тяло. Седи малко, после изпива остатъка, нарамва карабината Байкал и излиза.