ХуЛите - Теория на омразата

-Здравейте, пичове! – каза Джони, влизайки в „При Бай Гошо“ и изтърсвайки се като мокро куче. - Навън е ужасно! Мразя го това време в София!
-Едно време бяхме „момчета“. Но явно вече сме остарели и имаме нови титли. – Васо примляска и събра пяната от брадата си.
- Аз пък чух едно „мразя“, което мисля, че е типично за българите, но не и за теб Джони! – засмя се Ники.
- О, я стига! Знаеш какво имам предвид – мокро, кално, мръсно – как да не го мразиш!? А иначе знам, че ти само за любов мислиш. – Джони започна да се оправдава малко по-агресивно от необходимото. – Как сте с бирите? Бай Гошо, донеси моля пет тъмни!
- Това е вече друго – каза Монката – То е положително. А щом е положително, значи няма „мразя“, което е отрицателно.
- Ех, Монка, балансът е готов, а?
- Ама разбира се! То закъде без баланс? – Монката, счетоводител.
- И какво, казах „мразя“ и пак зададох темата на вечерта, нали? – Джони се наду и отпи голяма глътка от тъмната бира.
- Да, мразя е много силен глагол, и носи нещо много българско! – каза дълбокомислено Христо. – Ние от малки сме научени силно да любим и силно да мразим. Едва ли има по света други ученици, които се учат, че трябва да мразят. Казано от такъв титан като Ботев, гордост на нацията, това става, едва ли не, мото на всички българи.
- Проблемът не е в Ботев, а в това, че с времето сме забравили първата част, и е останало само „силно да мразим“, – продължи мисълта Ники – или както е модерно: да „хейтим“.
- Ние обичаме да мразим, почти като онзи смърф, който мразеше дотолкова, че казваше „Мразя да мразя.“ – абсурдната сентенция в стил Бекет или Йонеско, бе изказана от Васо.
- Да, - Джони се облегна и зае ораторска поза – мразим всичко и всички, на всяко ниво. Мразим времето в София, както вече казах, в Пловдив, /питайте Кольо/, в Русе и в Трън, за Кнежа - да не говорим. Мразим вятъра по морето и в Сливен, както и мъглата в Елин Пелин. Мразим селяните отишли по градовете и гражданите, върнали се в селата. Мразим тия с новите мерцедеси и беемвета, както и тия със старите. Мразим и тия с ладите и старите опели. Мразим живеещите в Бояна и Драгалевци, както и живеещите в Люлин и Обеля. Мразим богатите, но мразим и клошарите. Мразим лекарите, инженерите и адвокатите, за политиците да не говорим. И за да звучи някак си международно, мразим руснаци, американци, китайци, англичани, сърби, турци, гърци, албанци, македонци. Мразим Роналдо и Меси, или поне единия от двамата, защото не може просто да харесваш единия – трябва и да мразиш другия.
- Едно време при социализма имаше един лаф „Най-мразя негрите и расовата дискриминация!“ Ето това е еманация на омразата, абсурдна смес между лично отношение и държавно-партийна повеля. – намеси се Христо.
- А при политиците положението е много балансирано – засмя се Монката – червени, сини и зелени се мразят на триъгълник, но при поява на по-силен опонент започват заедно да го мразят. А хората мразят и едните и другите, а същото така и жълтите и черните – по презумпция, и тия с цветовете на дъгата, ама сега не дават да се говори за това.
- Политиците трябва да бъдат естествени авторитети, а ние не обичаме авторитетите и гледаме веднага да ги сринем. Ако някой изправи глава, бързо в казана! Ако иска да блесне веднага ще намерим с какво да го изцапаме. Типичен е коментара на Вуте когато разбрал, че доктор Иванов е получил Нобелава награда: „Тоя ли? А сестра му каква е курва!“ Та затова до нашия казан в ада няма дявол .....
- То това за силния обект на омраза го видяхме и във футбола – „Левски“ и ЦСКА сякаш забравиха емблематичната омраза по между им, когато се появи Лудогорец. Не че това им пречи да се бият, където се видят, просто има още хора за бой. А в Германия феновете на Байерн и Борусия гледат мачове по кръчмите заедно, ама какво разбират те от футбол! – спортната тема бе отворена от Ники.
- Като каза „Левски“ и се сетих за един коментар в пресата, пак в смисъла на омразата - „Футболистите толкова недодялано и без желание си подаваха топката, сякаш много се мразеха!“ – включи се отново Васо.
- И да си продължа мисълта – вмъкна се Джони – за чистата омраза. Ако говорим за различните райони в България, конотацията винаги е негативна. Софиянците са шопи, ама прости. Перничани са винкели, ама много прости. Пловдивчани са просто ... майни. Във Враца и гарга не каца. Самоковци са прости компири. Тия са рязани, ония са селяни или цървули, другите са мокри. Всички са кофти, с изключение на тук присъстващите. И накрая ще се окаже, че хората от Габрово, след толкова шеги и закачки, са най-симпатични. На тях се смеем, а щом се смеем, значи не мразим.
- О, момчета, пиете без мен?! – в кръчмата се появи веселата физиономия на Кольо.
- Чу ли, бе Джони – още сме момчета! – засмя се Васо.
- Здрасти, майна! Липсваше ни! – каза Христо чистосърдечно и вдигна халбата за поздрав.
Бай Гошо, като обигран търговец, разбра жеста като поръчка и веднага попита „Колко?“
- Шест – отговори Кольо. – И какви ги дъвчите днес? Нещо пак дълбокомислено, а?
- Разбира се, че е дълбокомислено. Ние с простотии не се занимаваме. – Монката, позьор, ама надут и ухилен.
- Ами тогава да си измислим име, нещо като кръгът „Мисъл“, ама по-силно. – обади се Ники.
- Например „Раздумки на по бира“ – Джони, с бира в ръка.
- Наздраве, момчета – Кольо вдигна току-що дошлото пиво.
Последва нестройно „Наздраве“, отпиване, мляскане и някое зле прикрито оригване.
- Джони, извинявай, ама това не е име на интелектуален кръжец. Това става за стара градска кръчма, а ние искаме нещо по-така. – апострофира Ники.
- „Щом е умно и красиво, значи пие пиво!“ – хилеше се Васо.
- Васко, така не става. Това не е име, но може да е мото на групата. Въпреки, че има някакъв политически отенък, или както каза Джони – „конотация“ – засмя се Монката, коректен както винаги.
- Кольо, давай бързо име на групата, че да си продължим темата. – нервничеше Джони.
Кольо се изненада от тази реакция, огледа групата учудено, защото не знаеше темата, помисли малко и рече:
- „Интелектуални напъни с халба в ръка“
- Браво, майна!
- Прието!
- И то единодушно!
- Та за какво говорихте? – включи се Кольо.
- За омразата – каза Джони – За това колко се мразим тук в България.
- И това ни съсипва – Христо, тъжен.
- Тук можем да поспорим за причинно-следствената връзка: Дали сме съсипани от омразата, или защото сме съсипани, затова се мразим. – Монката, вечно съмняващ се.
- Включвам се на тъмно и без да знам дали е в контекста, но ще ви споделя какво прочетох скоро – за някакво градче в Англия, в което са най-щастливите хора на острова. Те са усмихнати и позитивни и вярват в доброто начало и съпричастността. Те са заедно, помагат си и се обичат.
- На това в България бихме се изсмяли, и нарекли ги „педали“ – изримува Христо.
- Браво Кольо, включи се директно – засмя се Джони, пренебрегвайки страхотната рима. – Просто даде друг ракурс на темата – как е навън, и следващия въпрос „Защо у нас не е така?“
- Да, - мислеше на глас Монката – у нас не е така. Ние не искаме общност, ние не обичаме съгражданите си, ние не сме съпричастни.
- Аз те обичам Монка, - лензеше се Васо.
- Васко, ще ти спра бирата – пое лафа Монката.
- Може би у нас е така, защото сме прости, а това ни прави завистливи, а това от своя страна обуславя омразата към другите „педали“ – Христо довърши идеята си.
- Завистливи и ебливи, както е казал Радой Ралин – цитира Джони.
- А Елин Пелин е казал, че в България ако се роди гений, това ще е геният на завистта – добави Кольо. – Така мислят познавачите на българската душевност, и това не е повод за гордост.
- О, я по-ведро! Знаете ли какво е общото между Радой Ралин и Елин Пелин, освен мислите им за завистта? – Васо, позитивния.
- Че са обичали бира?
- Или че са искали да членуват в нашия кръжец?
- Не, момчета, не сте чели достатъчно – забавляваше се Васо – Тези двамата са пълни съименици – казват се Димитър Стоянов.
- Васе, изненадваш ме! Не съм очаквал това от теб. Ще почерпя. – и Ники вдигна две по три пръстта към бай Гошо.
-А представяте ли си как ни виждат отвън – някакви хора които се мразят и се карат непрекъснато. Ти би ли искал да си контактуваш с такива? Или искаш да си говориш с усмихнати и позитивни хора? И в дипломацията и в бизнеса е така! – констатира тъжно Монката.
-И за да завършим коментарите наистина ведро, с надежда, ще ви кажа какво чух скоро от едно 15 годишно момиче. Не, не е Грета Тунберг. Много по-готино дете. Та, тя си поръча за рождения ден мир и любов, тук и сега. – Джони се опита да затвори дискусията.
Кольо отпи и въздъхна:
-Това звучи доста кришнарско, ама дали е ведро? Или е тъжно, ама много тъжно!