ХуЛите - Очила за зимата

Мъглата ли превзема хълма,
или с кокоша слепота
очите ми сега се пълнят
и чезне одрипял светът?

Не бях ли свикнала довчера
над мене птица да кръжи,
в небето пристан да намеря
подир коварства и лъжи?

Но днес морето опустява
брегът се рони – песъчлив.
Рисувам – в късната им врява,
три чайки с изхабен молив.

Задрасквам улици, площади,
без щрихи пада вечерта,
пълзи по стихналите сгради
настръхнал и лютив студът.

Стремглаво хълта във сърцата,
сънят ми вече не е храм.
Аз бях довчера непозната,
каква съм днес – дори не знам.

А в чашата ми – вместо лято,
изстива мътното кафе.
Сълза е капката, която
разчупва камъка на две.