ХуЛите - Епизод 2

Сложих си часовника на ръката, който спира времето. Този с мидената черупка полирана от гларус, за безвремие. Светеща на тъмно, по лунно затъмнение и на прилив, отливите са за боси стъпки и широко отворени очи, и за моряците, естествено.
Поглеждам часовника; един, после два, общо броя часове. Броя крачките и вдишванията, сезоните, зимите, пролетите с полетите, летоброенето не включва есента.
Тиктакам, звъня по изгрев и поставям аларма по залез.
– Знаеше ли, че думите си търсят продължението и понякога точките?
Светло е, топло и за всеки случай си обувам ботушите, не се знае кога ще се завърти слънцето и ще завали. Изненадите във времето са за пристигащите по летищата, автогарите и жп гарите.
Вали сняг. Сляпо стъпвам по пъртината от найлон, насам-натам, Някъде-навсякъде и по диагонал, изхода не се вижда, само входовете към къщите. Димящи комини, създатели на облачни дни и прахови частици включващи се в игнорирането на сградите, хората и пътните знаци.
Тик-так се завърта часовниковата стрелка и обратно се развърта. Изваждам короната от касата на часовника, поглеждам флуоресцентните индекси и цифри върху циферблата и движа с палец и показалец (средният пръст е свит в дисталната и средната фаланга), един път на дясно, на ляво, после рязко сменям посоката. Сменят се дните, датите, допълнителните хронографи на циферблата даже и водоустойчивостта.
Решено: Ще бъда Нова година през юни. Ще поздравявам хората по улиците и ще раздавам подаръци, после ще се заключа в къщи за да се скрия от сурвакарите, ще покрия всички часовници със станиоли от шоколади и лъскави етикети от шампанско. Скришно ще ближа сняг от стрехата. Седефено бяла.