На прага

Автор: Kutsulan
Дата: 16.07.2021 @ 19:40:59
Раздел: Разкази


- Здравей.
- Охо, яко си? Как вървят нещата?
- Нормално, нали знаеш - бутаме, разпускаме, … и така. При тебе как е?
- Едно и също. Нищо ново. Седим тук, почиваме си. Време си му беше. Цял живот се блъскаме, мааме наляво-надясно. Е, отмъчихме се де се вика, сега барем сме се намерили да си поотдъхнем. Та така. Нищо особено. А и аз и както не мога да излизам сега… То не че имам и аз някаква особена работа навънка де, ама все пак… Скука малко тук. Няма с кого една дума да обелиш. Пишман станахме. И съседите и те нещо съвсем не се обаждат. Гачи са потънали вдън земя. Ей тъй, от време на време само някой от вас вземе да се излъже, па намине да си поприказваме. Ма всички все бързат бе, все много заети, все имат да довършват нещо, никой не ще да повлезе вътре да си почине, да отмори малко. Все стоят като тебе на прага, забили нос в земята, с ръце в джобовете. Пристъпят от крак на крак с едно такова глумаво изражение. Някои даже и дума не обелват. Хъкат и мъкат и подпъшкват и подсмърчат. И си заминават. Не мога да ги разбера. За какъв дявол тогава ми лопат по вратнята. Само ме будят, серсемите. Седят изтъпанчени като баш пишман кьорав Ганьо пред затворена кръчма. Е, барем се сещат за мене де, та поне се вясват, хай и че като пънове само да ми седят. Че то иначе жива душа от тук не минава. Само гаргите, де подскачат и въртят задници и ми цвъкат по дувара. Че и не се плашат от мен, мамицата им креслива. А такава врява дигат понякога, не ми дават да спя. Ти мани сега мене, тя моята е ясна, я сериозно - как я караш?
- Е, при нас май, като те слушам така, има повече живот…
- Повече живот вика… Хи-хи-хи… Майтапчия. Посерко с посерковците. Да ме дразниш ли си ми дошъл? Ай сиктир…
- Е добре де, сега какво, не се пеняви толкоз и ти, знаеш как е. Та… Вчера ходихме до баджанака…
- А, тоя да ми дойде само, ушите ще му откъсна. Така и не ми върна стълбата, дето му я бях дал да си подреже черешата. Отколе все ми викаше щял да я върне и йок. Да идеш да я вземеш, чуваш ли! Да можех, сам щях да ида. От що народ е взел, уж ей тъй за малко, хаирсъзина му с хаирсъзин. Е, та…?
- … Е па нищо особено. Поседяхме, поприказвахме си. Пак ми се изфука с тазгодишната си крушовица. Па умее да вари бе, магарето му недно. Ма аз не му го казах. Взех та изръсих, ей тъй, че малко стипца на небцето, като че не иче да слазя, викам, надолу. Леле, че като се разпали, че като рипна. Аж ужилено по задника магаре. Пощръкля. Имах усещането де що беше изкъркал досега, ей го де, щеше да се възпламени изотвътре като бъчва в огън. Като взе да върти и суче какъв му бил изпитан метода, тертип - той така вика, как правел джибрите, де що ги бъркал, как дядовците му още, еее, по турско така варили, абе мани. Половин час мина и половин кило още изпихме дорде успях да го убедя, че го кодоша. Те такива ми ти работи.
- Ясно, живеете си вие. Е, то сега ви е времето. А аз огнянка не съм близвал от време оно.
- Стига бе, нямаш ли? Тук у вас нямате ли?
- Е откъде? Ама че си смешен. Нямате ли си, вика. Една хасма няма тук. В градината само плевели и трева до колене. Тук-там някой заблуден нарцис да се ококори напролет. А донеси, да полеем.
- Е да си кажеш, да донеса. То за едната срамота само да донеса. Бива ли!
- Е айде де, ще чакаме. Ние сме тук, никъде няма ходим. Виждаш ни как сме. Ако не отговаряме веднага, почакай някоя и друга минутка, все по някое време ще чуем и ще отворим. Само да наминеш. Ти я кажи сега, кога ще ги доведеш децата, да ги видя, че им забравих физиономиите? От съвсем мъничета не съм ги виждал. Сигурно много са пораснали?
- Бе мани ти сега децата. Какво ще ги водя тук из тия пущинаци? Нямат те работа тук, малки са още, на тия години път насам нямат. По-нататък може и да дойдат. Ще им предам, че питаш за тях. Иначе растат и ми пилят мозъка. Ма пу да не им е уруки, здрави калпазани са и двамата. Ще дойдат. Ти си си тук, ще ви навестят. Ще им предам.
- Е убуу, както си решите. Когато тогава. Живи и здрави. А булката какво прави. То тя май ме позабрави мене?
- Заета е, работи. Като са я подхванали, като вол им работи на тия там душмани. Ма нали добре плащат, трае си. Пък и аз с мойта мижава заплата, тя поне учена, а аз - гол Манго, никой не ме бръсне за нищо с моето средно. Та тъй…
- Ясно. Животът при вас явно кипи. Ти май си поотслабнал, а? Миналия път тъй малко по-позакръглен ми се видя.
- Тичам и аз като изогламав. Детска градина, работа, обратно за децата, че съм после и на нощна. Аз не ти ли казах? Почнах на две места. Искаме да завъртим собствен бизнес, та малко начален капитал да съберем.
- Охо! Я го виж ти! Търговец ще става. Какво сополиво серсемче беше, какъв сериозен избуя. Е бравос. А дано!
- Е та да… ще видим. Ще стане. Дал Господ.
- А, Господ. Мани ти. Вие там, сами бутайте, с науката, с компотюрити. Че ние едно време я до четвърто отделение, я не…
- С компютрите. На тебе само компот ти е в главата.
- Е да де, тия там.
- Бутаме, бутаме.
- С работа и мерак всичко става. Тъй да знаеш! Ти мани Господ. Вяра, то едно. Труд, здрав труд му е колая. Ти мене слушай.
- Слушам аз, слушам. Се акъл даваш.
- Давам я! Аз и шамари давам, само ей де, не мога да стана, че да ти отвъртя един зад врата.
- Добре, добре. Стига сега и ти. Е, аз таковата, ще взема да тръгвам, а? Че още куп неща имам да върша.
- Е, арно. Давай. Дерзайте. Па обаждайте се.
- Да се обаждаме, ама то, освен на крак да ви дойдем, другояче май не може. Ще ви навестяваме така, от време на време, ще ви носим това-онова. То, като гледам, тук нищо нямате. Лозя нямате, ракия нямате, за телефон въобще да не питам.
- Е па каквото таквоз сега. Кой как. То да не е по наша вина, че сме на това дередже? Га си спомните за нас, земете па наминете насам. Ние сме тук. Няма къде да ходим. Виждаш как е. Пък и да не намерите време да дойдете, то нявгаш и само да ни споменувате е достатъчно. Знае ли човек, може пък и да ви отговорим, хи-хи… Ако сме наблизо, хи-хи-хи… Не сме се продънили вдън гори тилилейски, я. То ние сме си честичко с вас, ама вие това не всякога го знаете… хи-хи-хи-хи…
- Ти старо, май от нямане какво да правиш, съвсем си мръднал! Ще наминем. Хайде, със здраве.
- А, със здраве, вика! Умник. Смешко. Не ни ли виждаш де сме и що сме, бре? На вас здраве. Шегобиец. Хаймана. Ай, до следващия път.
- Добре, добре…
- Айде.
- Айде.

Тъкмо да се обърна да си вървя и се спрях. Загледах се. Кога за последно бях тук? Отдавна ще да е било. Наведох се и поразчистих с ръка лишеите, които бавно и необезпокоявани се бяха разпищолили по черния мрамор и вече бяха тръгнали да пълзят по овалната черно-бяла фотография, опитвайки се като че да я скрият от света. Е, няма да е днес. То вашата, до де помним и се сещаме ей тъй да наминем да си побъбрим, няма да стане. Па и дори да не дойдем, ей така да си спомним само. Май е право старото. А така, така по-чистичко. Че то, за срамотата на хората, само плевел и бурен.
Слънцето се показа и то отнякъде, надникна и то за сеир да види де и що. Черно-бялата керамична фотография засия в оттенъци. Уж черно-бяла, па то виж я как живна! Като че се усмихна на изпроводяк. Е ха, ай до следващия път.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=198193