ХуЛите - Божията ръка

Днес се навършват 35 години от „Божията ръка” на Диего Армандо Марадона. Пред над 100 000 зрители на стадион „Ацтека” в Мексико, противоречивият аржентинец промени футболната история.
Преди 20 години преживях същата случка, която промени моето футболно развитие. Бях първа година студент в САЩ. Записах се за пресяването за отбора по футбол. „Те са американци” – казах си преди изпитанието – „нищо не разбират от футбол. Лесно ще спечеля място”.
Още преди мача ми стана ясно, че съм се объркал. Не пресявката дойдоха над 40 момчета, които се бореха за 18 места – най-много от веки друг спорт. Треньорът ни попита кой на каква позиция играе. Раздели ни на 4 отбора и започнахме.
От първите минути ми беше трудно да наложа своя стил на игра – техничен, с бързи пасове и остри центрирания. Американците бяха физически по-силни от мен и често по-бързи. Затънах в блатото на посредствеността. Стана ми ясно, че с такава игра имам малък шанс да вляза в отбора.
В средата на мача се озовах в противниковото наказателно поле за един ъглов удар. Мой съотборник центрира топката и тя полетя право към мен. Видях, че вратарят е зад гърба ми – щеше да скочи и да избие над главата ми. Единствената възможност да го изпреваря беше… да протегна ръка. Направих го по-скоро като рефлекс, отколкото съзнателно. Дори не съм сигурен как успях да уцеля топката. След секунда коженото кълбо се търкаляше в мрежата – целият ни отбор се затича към мен да ме поздрави.
Също като Марадона, първата ми реакция беше да се огледам гузно. Наистина ли никой не видя? За разлика от телевизионното предаване, в нашия мач липсваха различни гледни точки и повторение. Дори вратарят беше навел глава – явно беше замижал в мига на сблъсъка ни. Вдигнах ръце. Скочих в обятията на съотборниците.
В крайна сметка нашият отбор победи с 1-0, с моя гол. Не беше изненада, че бях избран за един от 18 играчи в отбора на колежа. Бях толкова щастлив, че дори не ми хрумна да си призная.
В първото интервю след мача, попитан дали е ударил топката с ръка, Марадона отговаря пред английски журналист: „ако е имало ръка – тя е била дяволска ръка”. Фразата е преведена погрешка като „Божията ръка” и така остава в историята.
Този незначителен детайл е важен – най-вече като последствия за играча, послужил си с измама. Това, което се случи на Марадона след 1986, не бих го пожелал на никого – изхвърлен от любимия си отбор Наполи, проблеми с мафия, наркотици, психика, здраве.
Последствията при мен не бяха толкова тежки, но още след първите мачове се закотвих на резервната скамейка, напълно загубих вяра във възможностите си, започнах да пропускам на празна врата, дори в редките случаи, в които ми се даваше възможност да играя. Все още помня последния мач – пътувахме 5 часа до стадиона на съперника ни, където изкарах 90 минути по шорти на резервната скамейка, затрупан от сняг.
На следващата година доброволно се отказах от отбора и се записах в аматьорската лига на колежа.
Също като Марадона, никога не признах пред никого за удара с ръка. А какво ли щеше да се случи ако и двамата бяхме проявили честност?