ХуЛите - Закъсняла пролет

Тъжен, мрачен, хладен ден. А уж краят на май беше. Никакво слънце, сутринта някаква закъсняла слана се изсули от ниското небе и покри ниските долчинки под къщата му в покрайнините на града. Изпусна ранния автобус и хвана втория, който обичайно по това време беше претъпкан. Остана правостоящ до последната спирка и нямаше как да се заеме с любимото си занимание – да чете книжка или списание. Много държеше на това.
Автобусът се движеше бавно, а когато беше пълен – скърцаше зловещо и хората в него непрекъснато говореха, кашляха, пърдяха, шумяха с чантите и джиесемите си, разнасяха миризма на бензин или на одеоколон, оригваха се и закусваа мазни банички, стиснати здраво в амбалажна хартия. Вършеха и друго. Не искаше да ги вижда, не можеше да понася вонята на неумитите им тела, на хищното им очакване този ден да бъде по-успешен, по-спорен – сякаш всички са бяха приготвили за някакъв ритуален лов в града.
Все пак успя да си намери място зад една седалка близо до прозореца и си направи прозорче с опакото на ръката върху потния прозорец. Така щеше да гледа зеленото и да не мисли за нищо. Пролетта настъпи внезапно, но, закъсняла, изглежда нещо не й понасяше и затова беше унила, свита в себе си. Въпреки това цветовете я правеха да изглежда млада, каквато си и беше.
Затвори очи. И пролетта не искаше да вижда. Знаеше спирките наизуст, преброи ги и когато прецени, че е дошла неговата, погледна навън. Не беше сгрешил. Слезе, купи си цигари, качи се на метрото, после на някакъв трамвай – и ето го в медицинския пункт. Не очакваше да има опашка. Замисли се дали да чака или да отложи прегледа и да отиде на работа. Запали една цигара и се загледа в хората. Усети, че студът навлиза под спортното му яке, а разгърдената блуза, която не се досета да смени сутринта с нещо по-топло, не го бранеше от вятъра. Не обичаше да пуши на ветровито място, стъпка фаса и се нареди. Първите десетина минути слушаше какво говорят другите чакащи. Политика, печал, яд, хумор. Нищо интересно. Пак затвори очи и ги отвори едва когато някой го побутна да мръдне напред. Погледна часовника си – беше минал половин час.
Когато процедурата свърши и си взе сертификата от медицинския пункт – този документ не му трябваше, но му го дадоха без да го питат, излезе с усещането, че ще е хубаво никога да не влиза в болница. Три или четири пъти беше лежал в различни отделения на различни лечебници през последните десетина години, два пъти го оперираха, но съзнанието му имаше способността да заличава тези спомени, сякаш са нещо вредно за бъдещето, сякаш се опитваха да му попречат да бъде щастливо. Медицинският пункт опресни тези спомени и още повече скапа настроението му.
Опашката отвън се беше уголемила и се беше усукала в индианска нишка около павилиона на пункта; погледът му инстинктивно се загледа в края й и там видя възрастна жена с шапка, приведена, опряна на металния си бастун. Доближи я и я загледа в очите. Заговори й нещо. Или тя му заговори?
Изуми се, че толкова много тъга има в тези очи. Те плуваха в морето на своята умора и не разкриваха нищо за човека зад тях – както самото море крие в дълбините си своя собствен живот. Поговори с нея, понечи да я целуне, но си даде сметка, че това ще прилича на раздяла. А и няма да прикрие нищо.
Майка му беше много остаряла, някак внезапно, само за тези няколко месеца, откакто не се бяха виждали. Разделиха се скарани, рядко се чуваха, но това не се случваше за първи път. Те все имаха за какво да спорят и понеже споровете нямаха за цел да преустановят неразбирателството, те се превръщаха в сръдня. А сръднята беше време, през което и двамата страдаха един за друг и за своето собствено несъвършенство. Тъпа работа.
Малкият му син – вече завършващ студент петокурсник, стоеше до майка му я крепеше. Прегледите в този пункт бяха задължителни за стари и за млади. Опашките – вероятно също. Хрумна му, че всички се редят на тези опашки за здраве, защото се надяват или защото имат нужда от надежда. Ако проклетия сървър на медицинския пункт не беше се скапал поне три пъти, докато дойде реда му, щеше да му се размине тази неловка среща. Предпочиташе да не говори с майка си, харесваше му да общува с нея в сънищата и в спомените си – отминалите дни, когато тя беше още млада, усмихната и своевременна. Даваше си сметка, че е егоист. Но нямаше сили да промени това. Дразнеше го усещането, онова тръпчиво и прекалено ясно предположение, че изобщо не може да допусне, камо ли да схване как ли изглежда самият той в очите на майка си – дали и той е станал несвоевременен?
Даде на сина си скришом дребни пари и го помоли да купи нещо на баба си на връщане. После бързо се отдалечи и когато се скри зад ъгъла, нервно извади пакета с цигари и запали.
Проклета, досадна, злобна беше тая пролет. Беше толкова закъсняла, че вече нямаше никакъв смисъл от нея.