ХуЛите - Снимката

Малкият проплака в съня си, обърна се на другата страна и отново заспа. Жана, стресната от детския плач, се надигна сънена от леглото. Тишината я успокои и тя си помисли, че само така й се е сторило. Отпусна се отново в сладостно предусещане за сън, като едва забележимо се усмихна.
Ръката й по навик се плъзна по изгладения чаршаф, но до нея мястото беше празно. С леко изразена на лицето й тревога, Жана отново се надигна и включи нощната лампа. В стаята, освен нея и малкият Александър, нямаше никой друг. Всички дрехи от гардероба бяха разхвърлени из спалнята. Тя отметна нейната завивка само с едно енергично движение, грациозно и решително.
– Боби! – извика тихо тя. – Боби!
Жана отвори вратата на спалнята. Повечето книги от библиотеката в хола бяха разхвърлени по пода, а шкафчето, на което бе поставен телевизорът, разтворило врати и чекмеджета, доказваше своята невинност с празнотата си. Пред него бяха разпилени семейните снимки и албуми.
Двойката неговорещи папагали се събуди. Те с любопитство заоглеждаха безредието и започнаха да го коментират. Близо до клетката бе захвърлена разтворена книга. Женският папагал пристъпи към нея и веднага се зае с любимото си занимание – да къса малки хартиени парченца с човката си. Мъжкият се дразнеше от нейния навик и запърха с крила в клетката. Малките късчета се разлетяха във въздуха като конфети из хола.
– Боби! – извика отново Жана. – Боби, къде си?
Борис не беше и в кухнята, нямаше го и в банята.
– Къде ли е отишъл? – помисли си тя. – По това време, посред нощ, той никъде не би могъл да отиде. Якето и обувките му също са тук.
Малкият се разбуди, тъй като одеалото се бе омотало около едното му краче. Това го дразнеше и той започа да рита и да си говори нещо насън. Жана веднага се втурна обратно към детското креватче в спалнята. Затичана, минаваща през хола, тя се спъна в една от разхвърлените книги и се сгромоляса на пода. Удари си много лошо дясното коляно, лакътят на дясната ръка и си разби носа. Когато Жана влезе в спалнята, малкият се беше успокоил сам и спеше спокойно. Тя оправи одеалцето му и го зави добре. После отиде да се измие в банята. Въпреки че стискаше с ръка носа си, по пода падаха капки кръв, които бележеха пътя й.
– Колко глупаво се получи! – помисли си Жана. – Щях да се пребия за няма нищо!
Жана миеше лицето си, но течащата кръв от носа й не спираше. Тя пак го стисна с пръстите на лявата си ръка, а с другата извади памук от аптечката. Направи два тампона от него и ги пъхна в ноздрите си. В огледалото Жана видя, че нощницата й на много места има петна от кръв. Съблече я и я хвърли в коша при дрехите за пране. Така, както беше гола, тя огледа тялото си. Само коляното и лакътят й бяха зачервени, но други наранявания по него нямаше. Тя свали халата си за баня от закачалката на вратата, облече го и се огледа още веднъж в огледалото. Изми отново лицето си, за да отстрани останали петна от кръв по него и се върна в хола.
Жана започна да подрежда книгите в библиотеката.
Женският папагал вече трудно достигаше разтворената книга през решетката на клетката, но продължаваше да упорства. Той напрягаше цялото си синьо-зеленикаво телце, за да достигне с човката си до снимката, която малко се подаваше от единия край на злополучната книга. Мъжкият се бе примирил и дремеше на своята пръчица, примигвайки глуповато.
Жана приключи с подреждането на книгите, макар че имаше още, разпилени по пода. Уморена, тя седна на стола зад бюрото. Папагалът се бе добрал до снимката, беше я измъкнал от книгата, и я късаше с човката си. Той я бе застъпил обратно, откъм бялата й страна. Жана не му обръщаше никакво внимание, така че той спокойно я довърши, след което се качи на пръчицата до мъжкия и запремига доволно.

Външната врата се отвори.
– Боби! – извика уверено Жана. – Боби, ти ли си?
– Аз съм! – отговори Борис. Пижамата му беше мръсна, лицето му – също.
– Къде беше?
– На тавана. Търся една снимка – на мама. Забравих как изглежда.
– Намери ли я?
– Не... Тя беше само една. Не помня къде съм я оставил...
Този факт го гнетеше от няколко часа, но едва сега, след като го изрече на глас, Борис осъзна присъствието на тежката пустота, която бавно се промъкваше и го отдалечаваше от нещо близко, много познато и мило, нещо, което още обичаше, а беше на път да се раздели с него. Борис се свлече на колене, закри лицето си с две ръце и заплака...
Жана го гледаше с недоумяващи, ужасени очи.