ХуЛите - Последен шанс

Сънувах нещо, но го забравих веднага щом чух пронизителния звук от алармата на часовника. Сутринта беше слънчева. Разтворих прозорците. Стаята се изпълни с шума на преминаващите автомобили. Приятно топлият свеж въздух ме разбуди съвсем. Имах достатъчно време да се подготвя за работа и да стигна навреме.
Както винаги, с пристигането ми, веднага включих компютъра и отидох в общата импровизирана кухня да си направя кафе. За моя радост никой не беше там. Обикновено трябва да изчакам търпеливо няколко колеги, които стоят пред мен на машината, докато дойде моят ред за чаша кафе. Забравени фини дамски ръкавици лежеха на работния плот. Сигурно сте чували за Мелиса. Тя носи ръкавици винаги – и през лятото и през зимата. Предполагам, че навикът й е причинен от вследствие на интимно отсъствие, но намирам темата за твърде лична, за да я обсъждам с когото и да е. Разменихме обичайните сутрешни поздрави с няколко влизащи в кухнята колеги.
Кафето ми беше готово и точно в момента, когато взех чашата си, чух звук, наподобяващ аларма за евакуация или нещо подобно. Малко уплашен, погледнах ръчния си часовник. Беше точно седем и четиридесет и пет. Какво ли беше това? Учебна евакуация?
– О, не! – казах аз на глас и по най-бързия начин влязох в офисa си. Трябваше да внимавам да не разлея кафето си. Настоятелният писклив звук идваше от моя компютър. В средата на монитора пулсираше надпис на три езика.

IDENTITÄTS WARNUNG
IDENTITY WARNING
ADVERTENCIA DE IDENTIDAD

Оставих чашата с кафе встрани и взрях невярващ поглед в монитора. Неприятният шум от тонколоните на компютъра не спираше.
– Мамка му! Какво ли може да означава това?
– Много интересно! – каза Криста, една моя колежка. Не бях забелязал кога тя и няколко други мои колеги бяха влезли в офисa ми и наблюдаваха с интерес моя монитор. Те изглеждаха притеснени и с напрегнати лица гледаха някак услужливо, въпреки че не можеха да предложат някаква помощ. Не, че очаквах такава от тях!
– Флориан, имаш ли някакво обяснение за това? – попита ме Стефан. Стефан беше типичен компютърен маниак и ако някой можеше да се ориентира в тази ситуация, то това трябваше да бъде той.
– Разбира се, че не! – отговорих притеснено аз с гръб към монитора.. – Нямам представа какво става тук!
Аз усещах как започна да ми става все по-горещо. Огледах се наоколо. Точно единадесет от моите колеги се бяха събрали зад мен в офиса ми. Не можеше да се диша. Други надничаха през отворената врата, виждаха се само лицата им.
– Вижте, вижте! – каза някой от тях.
И аз погледнах към монитора. Пулсиращият надпис се беше сменил с друг. Всички ахнаха от изненада.

SPRACHMODUS – AKTIVEIREN SIE DEN SPRACHMODUS
VOICE MODE – ACTIVATE VOICE MODE
MODO DE VOZ – ACTIVE EL MODO DE VOZ

– Флориан, направи нещо! – каза отново Стефан.
– Какво да направя? – попитах аз с усмивка. – Признайте, че вие стоите зад всичко това! Това е само шега, нали?
– Това е твоят компютър, Флориан и проблемът си е изцяло твой! Искаш ние да се справим с него или какво!? Направи нещо!
Придвижих стрелката на мишката и кликнах върху надписа. Едва сега настана тишина. Неприятният звук изчезна, както и надписът върху монитора.
– Добре! – казах облекчено аз и се обърнах отново към колегите. – И сега какво? Кой от вас стои зад тази нелепа история?
– Не, господин Шмидт, това не е шега. Вие сте загубили вашата самоличност – проговори стържещ метален женски глас от тонколоните. – Вашите лични данни са всеобщо известни. Публикували сте ги в много уебсайтове. Вие сте заплаха за цялата интернет система, а също и за самия вас. Господин Шмидт, Флориан, роден на 28.09.1993 в Брегенц. Настоящо местожителство 1020 Виена ...
– Добре, добре! – прекъснах гласа аз. – И какво следва от това? – Не можех да повярвам, че това ми се случва.
– Вие, господин Шмидт, сте оставили най-безотговорно вашата самоличност напълно откритa. Пазарували сте онлайн. Вашия адрес, мобилен номер и номера на кредитната ви карта са изложени на риск от хакерски атаки и други недобронамерени лица. Ваши лични данни и лични контакти се намират и в социалните мрежи: фейсбук, туитър, инстаграм. Програмата за идентификациона сигурност ви уведомява за вашата небрежност и ви дава два часа срок да реагирате. Влезте незабавно във всички сайтове, където сте оставили лични данни и ги заличете. Вашата самоличност е изложена на риск. Вие, господин Шмидт, сте рисков фактор за добрата ни репутация. Ако не реагирате до един час и четиридесет и осем минути, ние ще изтрием автоматично вашите лични данни и пароли. Три месеца няма да имате право на нови регистрации в онлайн пространството.
На монитора се появи часовник, който веднага започна да отброява обратно оставащото ми време. Колегите панически напуснаха офиса ми. Навярно, за да изтрият всички техни лични данни.
– Но коя сте Вие? – попитах аз, останал сам в кабинета си.
– Аз съм изпратена да ви помогна, г-н Шмидт.
– Наистина ли!? Току-що повредихте компютъра ми, всяхте паника в цялата фирма и наричате това „помощ“? Аз не мога да работя без компютър.
– Ако не успеете да се справите в зададеното време, господин Шмидт, вземете си отпуска. Можете да прекарате няколко спокойни седмици без компютър на някой остров.
O! Явно положението беше сериозно. Но на кой остров!? Не съм добър в плуването! Нямах повече време за губене! Копирах важни имейли и ги прехвърлих на флашка. Същото направих и с всички лични снимки от фейсбук, инстаграм и туитър преди да изтрия регистрациите си от тях. Влязох в Amazon и заличих профила си. После в eBay, zalando.com, booking.com, Airbnb, както и в други уебсайтове на хотели и офиси на авиолинии, в които бях регистриран. Важната информация от моя личен блог също прехвърлих на флашка. Погледнах към часовника на монитора. Оставаха ми тридесет и две минути.
– Мисля, че се справих! – казах аз възторжено.
– Не, не сте, господин Шмидт!
– Онлайн банкиране?
– Не, онлайн банкирането е защитена територия – поясни металния глас.
– Тогава? – попитах аз, отпивайки от чашата с изстиналото вече кафе. – И какво още?
– Онлайн доставки по домовете.
Отново ме обзе паника. Времето напредваше. По най-бързия начин влязох в сайтовете за доставка на храна, които бях ползвал. Изтрих информацията за себе си и от там. Колегите ми бяха любопитни или може би загрижени за мен и един по един влизаха в офисa ми. Оставаха ми още четиринадесет минути и петнадесет секунди.
– Това ли е всичко? – попитах недоверчиво, като отново погледнах към намаляващото време върху монитора.
– Господин Шмидт, вие доста безразсъдно сте боравили с интернет. Имате регистрации в сайтове за запознанства, както и в ... еротични сайтове.
– O! – възкликнах аз съвсем омаломощен и останал без каквото и да било желание да продължавам надпреварата с времето. А да отварям и сайтове за запознанства пред моите колеги ... Нямаше как да стане! Абсолютно не! Разголените снимки и интимните тайни принадлежат изключително на мен и не касаят никой друг.
– Флориан, не се предавай!
– Имаш още девет минути!
– Ще успееш!
Колегите ме насърчаваха едновременно и не можех да различа гласовете им. Не бях уверен в добрите им намерения. Навярно се надяваха да научат пикантни истории за мен, да видят голи снимки ... Не! ... Шегуваш ли се с мен! ... Ти … Ти, метално, безплътно, безчувствено чудовище!!! Не! Това беше! Достатъчно! Край!
Бях изпотен. Може би заради това Сандра ми предложи малка бутилка с минерална вода. Ръцете ми трепереха, но някак успях да я отворя. Още преди дори да отпия от нея, тя се изплъзна от ръката ми. Вода се разтече навсякъде по бюрото ми, разбира се, и върху клавиатурата. Мониторът постепенно загуби образа си и започна да трепери в различни цветове, но преди да се изключи напълно, металният женски глас успя да каже:
– Това не беше правилното решение, господин Шмидт. Вие току-що пропуснахте последния си шанс.
Изобщо не ми пукаше, дори се радвах, че така се получи. Радвах се, че всичко свърши. Каквото беше – беше! Предадох се. Островът ме очакваше ...