ХуЛите - Сивото гълъбче

Живяло някога, много отдавна в един гълъбарник едно сиво гълъбче. Другите гълъби от гълъбарника не искали да си играят с него, защото било много срамежливо и непохватно. Сивото гълъбче не можело да играе на техните игри.
— Не искаме да играем с теб! Ти си различен! Толкова си непохватен, че не можеш на нищо да играеш! — злобно му се присмивали гълъбите.
Гълъбчето нямало с кого да си играе. Всички само му се подигравали. То се свивало самотно и тъжно до оградата на гълъбарника и само майка му понякога се опитвала да го утеши:
— Милото ми детенце! Ех, защо така никой не иска да играе с теб?
Сивото гълъбче се отчайвало все повече и нощем тайно си поплаквало:
— Никой не ме обича! Никой не иска да играе с мен! Всички само ми се присмиват! С какво толкова съм заслужил това пренебрежение?
На сивото гълъбче му било много скучно и самотно в гълъбарника. То повече не могло да търпи тази скука и един ден на разсъмване избягало от гълъбарника. Вървяло, вървяло така много време, докато стигнало до едно голямо езеро. На езерото гълъбчето видяло две големи гъски. Те му казали:
— Бягай, бягай оттук гълъбче, ако ти е скъп животът! Това езеро е много опасно за мъничета като теб, защото е пълно с ловци!
Гълъбчето решило да почака, докато утихнат гърмежите от пушките на ловците. След това то се огледало предпазливо наоколо и побягнало с всичка сила. Гълъбчето бягало през полета и ливади, а наоколо беснеела такава буря, че то с мъка можело да върви напред.
Когато нощта настъпила, гълъбчето стигнало до една сиромашка селска колиба. Тя била толкова стара, че сама не знаела на коя страна да падне, затова продължавала да си стои на мястото. Бурята беснеела с такава сила, че бедното гълъбче трябвало да седне, за да се задържи на земята. Времето ставало все по-лошо и по-лошо. Най- сетне гълъбчето забелязало, че вратата на колибата се е откачила от едната си халка и е увиснала настрана – така че през дупката можело да се влезе в стаята.
В колибата живеел един дядо. Като видял гълъбчето, дядото решил да го вземе, защото искал да се грижи за него.
— Ще го сложа в клетка, ще си го храня и гледам. — казал си дядото.
Дядото имал и една голяма котка. Тя обичала да лови и яде птици. Веднъж тя застанала до клетката, в която дядото бил затворил гълъбчето и се провикнала:
— Ако дядото не те беше сложил в клетка, аз вече щях да съм те изяла. Ако знаеш само колко обичам месо от гълъби!
Горкото гълъбче така се изплашило, че дори престанало да яде, въпреки че дядото все му давал семенца.
— Аз съм най-нещастното гълъбче в целия свят! — ужасено си шепнело гълъбчето. — Сигурно ще умра от страх! А така ми се иска някой да ме обикне!
Една нощ, като си говорело, гълъбчето видяло, че дядото е бил забравил да заключи вратичката на клетката. То много се зарадвало, излязло от клетката и изхвръкнало. Летяло, летяло, сили не му останали. Призори чак видяло, че се е озовало до хралупата на едно голямо дърво. Гълъбчето влязло в хралупата и заспало. На другия ден то пак тръгнало на път. Летяло много и стигнало до едно широко поле, изпъстрено с трева. То си казало:
— Щом никой не ме иска, ще си остана тук завинаги!
И заживяло сам-самичко. То започнало да плаче.
Един ден на полето кацнали големи бели птици с червени клюнове. Това били щъркели. Било края на лятото и те се готвели да отидат в топлите страни.
Щъркелите видели гълъбчето и го попитали:
— Какво правиш тук само, сиво гълъбче? Защо плачеш?
Гълъбчето им отговорило:
— Защото никой не ме иска и нямам другарче, с което да си играя. Щъркелите го попитали:
— Ако искаш може да дойдеш с нас. Ние сега ще заминем за топлите страни.
Гълъбчето се съгласило и тръгнало с щъркелите за топлите страни. Те летели над поля, езера, реки. Гълъбчето много се радвало. Най-сетне те стигнали до топлите страни. Там гълъбчето се запознало с най-различни птици и си намерило приятели, с които играело на много игри. Сивото гълъбче вече станало по-уверено в себе си и можело да играе на много игри с новите си другари. Сега то се чувствало безкрайно щастливо и доволно.