ХуЛите - Псевдопоема

(в стил хипстър Стругаре)

Живея в нейните виртуални светове.
Така съм по-близо до сърцето й.
Мога да ги разруша, ако реша
без да мисля, че греша.

Разглеждам й спомените,
ровя й в душата.
Това е истинска любов,
а не кибератака.

Виждам, че й пишат
разни духовно празни.
Питам се не се ли дразни
или пък мене мрази.

Тя не ми липсва.
Имам нейни снимки.
Не ми е нужно да я виждам
все едно халюцинирам.

Вчера пак я снимах
на улицата, докато се прибира.
За зла беда тя видя,
но не мен, а сянката ми.

Оттогава взе, че онемя.
Но все още може да чете.
Аз й пиша. Къде ли?
Навсякъде по светофарите.

Тя не знае, че съм аз.
Може само да гадае.
Имам множество лица
с най-различни маски.

Крия си се и това е,
но ще му се види краят.
Днес съм а ада,
утре в рая.

Не ме познавала добре.
Хайде де.
Знае как се казвам.
За масовката съм само "бате".

Ядоса ме.
Светофарът на малкото кюше
до унито удара пое.
Разтоварих се.

Съдбата ми се подиграва,
но пък аз не й се давам.
Преди прозорецът ми гледаше право
в този на нейната зала.

Живеех, заобиколен от младост,
между студентското игрище,
детска градина и даскало
на улица със сложно име - "Ледопол Радар Изгор".

Тя обича поезия.
Иска да си говорим в рима.
Аз мога само в бели стихове.
Отива си и тази зима.

Вече ще посрещам изгрева
в панела с пролетно име.
Тъжен е залезът
над съседния дом за възрастни.