ХуЛите - Преместването

Трудно е да се заличи предишното присъствие. То ще ни преследва още дълго време... Трябва да се изчистят старите следи: всички петна от пръсти по мебелите, по прозобците, по стените и вратите; смесената миризма от камфор, лавандула и застояло, която е попила в мокета и в завесите и напомня за предишните наематели...
Къде ли е издъхнала старицата? В гостната, в спалнята? Или в болницата, която се вижда през прозорците отсреща, от другата страна на улицата. Тя се поминала, старият Вебер се опитал да живее без нея, но не можел тук, където били прекарали тридесет и пет години заедно. Тази къща е пълна със спомени, които не го напускали и това го потискало. Той решил да напусне това място, да се опита да започне отново...
Колко странно ми прозвучаха тези негови думи:
– Ще се опитам да започна отново!
Та той е на осемдесет и една години. Нима на тази възраст може да се започне нещо, каквото и да било то, отново?

Петната на някои места излизат много трудно. Необходимо е да се използва повече от препарата за почистване. От продължителното търкане болят пръстите и мускулите на ръцете. Но трябва да е чисто. Ние сме новите наематели и сме в пълното си право да изчистим и подредим както на нас ни харесва, да боядисаме стените в цветове, които ние предпочитаме, да подменим завесите и картините...

Старецът обяснява вече повече от час какво е било предишното разположение на мебелите, какво казвала съпругата му и какво обикновено му приготвял тя за закуска, обед и вечеря. Той е много приказлив и енергичен на вид, въодушевен от самия себе си и от новите си планове.
Забелязвам, че за него не е от голямо значение дали някой го слуша. Старият Вебер просто изпълнява един предварително обмислен прощален ритуал. Може би той сега, пред нас, пред мен и съпругата ми, иска да възкреси за последен път части от миналото си и по този начин да се прости веднъж завинаги със спомените си, които оставаха тук, в тази къща. Те ще бъдат непонятни за нас, няма да намират повече причина за своето съществуване, от ден на ден ще избледняват все повече и повече, докато дойде време да се оттеглят тихо и кротко в някой от ъглите на тавана или мазето и престанат да напомнят за себе си. Дали старият Вебер знае това?

Въпреки че към всеки ключ е прикрепена табелка, старецът пояснява:
– Тези двата са за входната врата. Този е за тавана, а този за мазето.
Ключовете той оставя на масата в гостната стая, като ги подрежда старателно. Гали ги с пръстите си и не бърза да се раздели с тях. Мъчително и трогателно е да гледаш как някой се прощава с дома си...
Но старият Вебер напуска по свое собствено желание. Той иска да се освободи от този дом, от всичко свързано с него и да започне отначало...
Защо тогава това напускане се протака толкова дълго, на кого е нужна тази театралност? И откъде идва тази едва забележима иронична усмивка, когато говори? Вебер започва да става досаден, той ни изнервя! Но ние сме търпеливи. Ние сме търпеливи и интелигентни млади хора. Животът е пред нас и ние можем да почакаме. Ще издържим докрай! Ние трябва да проявим разбиране, макар че не разбираме стария Вебер...

– Нямам сили вече! – заявява тя. – Измих и подредих всичко в кухнята. Ела да изпием по едно кафе...
Аз също нямам сили. Едва отивам в кухнята, сядам в един сгъваем стол и сграбчвам спасителната чаша с кафе...

Всичко тук трябва да се почисти, да се оберат паяжините от тавана и стените, да се смени мокетът, да се свалят напоените с всевъзможни миризми завеси и да се изхвърлят, къщата да стане удобна за живеене според нашия вкус. Сега е наш ред да подредим този дом. Ние сме новите стопани. Наемът е поносим и смятаме да останем тук за дълго.
Тя е настроена оптимистично и заради името на улицата – „Нови брегове“. Ако човек потърси някакъв знаков характер в наименованието, то той непременно би достигнал до заключението, че „нови брегове“ може да се разтълкува и като „нови успехи“. Така казва тя. Тя очаква нови успехи. Глупаво е, че мисли така. Успехите зависят от самите нас. Не от някакво име на улица. Не искам да развалям нейното настроение и не казвам нищо.

Старецът казва, че ще остане още малко тук. Трябва да уреди последните сметки за телефона, тока и водата. Ще телефонира, казва той, за да уведоми, че от утре няма да живее повече тук.
Той набира няколко цифри, но линията е заета.
– Не се безпокойте! Ние ще почакаме! – обяснява тя, съпругата ми.
Вебер иска да каже нещо, но се отказва. Поставя телефонната слушалка на мястото й, опира лакти на масичката, върху която стои телефонът и с длани обгръща побелялата си глава. Навярно той сбира сетни сили, за да се сбогува с дома, където са родени и израснали децата му от първия и от втория му брак, раздвоен е... Търси повод да се задържи още малко тук...
Но съпругата ми не издържа. Търпението й се изчерпва, вече е загубила част от самообладанието си.
– Наберете още веднъж! – казва тя с малко по-строг тон, но все пак с известна сдържаност и с лека усмивка, за да не го обиди.
Старият Вебер прокарва длан през потното си чело и хваща с влажните си от потта пръсти телефонна слушалка, която се изплъзва от ръката му и пада върху масичката. Извинява се. После като на сън набира желания номер по-бързо от преди. Сега сигналът е свободен...

Те били трима братя – и тримата пилоти. Малкият и големият брат загинали във войната, а Вебер бил пленен от руснаците. Така оцелял. Имал двама сина в Гьотинген. Щял да отиде при тях... И никакви телефонни номера, никакви адреси. Никой не трябва да узнава, че той е там...

Тя разглежда стаите. Те са слънчеви и на нея това й харесва. Не слуша стария Вебер.Може да мине и без неговите съвети за домакинството. Тя знае достатъчно и може да се сравя сама – не е дете. Тя не разбира стария Вебер. Той се опитва да бъде мил.Особено с нея. Тя благодари за комплиментите, но те не й правят особено впечатление- изречени от човек, който няма да остави следа в живота й…

Всичко непотребно внасям в килера, който е извън къщата, в градината. Стаите стават просторни и в тях може да се диша спокойно, както се казва. Тя не харесва претрупаните с мебели стаи, окичените с пожълтели семейни портрети стени, изкуствените цветя в кухнята и други такива панаирски висулки. Така казва тя.
Често забелязвам някой прашен ъгъл или неизчистено достатъчно добре петно. Забърсвам и изчиствам веднага. Следите на стария Вебер. Те няма да ни напуснат толкова бързо, колкото си мислим. Още дълго време тяхното присъствие ще ни съпътства, докато нашите следи не ги изместят...

Свалям табелките с надпис „Вебер“ от вратата и звънеца. За момент се колебая дали да ги запазя. Но защо? Има ли смисъл? Поставям новите табелки с нашата фамилия.

Ще трябва да се обадим на всички роднини и познати, за да им съобщим новия адрес. Но не сега. След няколко дена. Има още много неща за оправяне...
Тя му е дала адреса и той ще дойде... Сигурен съм в това... Предчувствам, че той ще бъде първият посетител. Той е симпатичен и умее да бъде различен, неочакван. Тя се смее. Смее се на неговите шеги. На моите е свикнала. Дори често показва непоносимост към тях. За първи път, откакто сме женени, от осем години, тя явно ме пренебрегва заради някой друг.
Аз не се противопоставям на тази връзка, не ревнувам. Надявам се, че това е само игра, моментно увлечение, каприз, женска суетност...

Време е старият Вебер да напусне къщата. Така желае той. Така е решил. Едва ли е допускал някога, че това ще му бъде толкова трудно. Аз излизам да го изпратя. Пожелаваме си един на друг всичко добро. Аз се чувствам неудобно. Изпращам човека, на когото този дом още дълго ще принадлежи. В спомените му, в неговите сънища... Той се колебае и преди да излезе през малката портичка на градината, казва:
– Пазете се от съпругата си!
Какво ли беше видял в нея? Махвам с ръка на тази нелепост. Стоя, подпрял се на оградата, и гледам след него. Противно на моите очаквания той не се обръща. Изгубва се от погледа ми, между дърветата по тротоара.

Тя е изнервена от почистването, от разместването на мебелите, изобщо – от цялото преместване. Нетърпелива е. Иска да приключи час по-скоро с работата, определена за днес. Той всеки момент може да дойде... Просто така... пътьом... По момчешки приветлив, по момчешки притеснителен...

Той наистина идва. Да помогне, ако е необходимо. Не, не е необходимо, но той може да остане. Това го казва тя. Когато той е при нас, тя говори и решава вместо мен. На него му е неудобно. Поглежда ме някак виновно. Минавал насам... наблизо... по работа... Лъже. Изчервява се. Няма нищо, казвам. Питам го дали харесва новата ни къща. Казва, че я харесва. Тя го развежда, за да му покаже стаите. Някои от тях още са съвсем празни. Аз съм против това той да влиза в спалнята, но тя отваря вратата и го кани вътре. Доволна е, че той е тук и моето мнение не интересува никого.
Сега няма и следа от тази нейна предишна напрегнатост, изнервеност и раздразнителност. Тя е щастлива, с приповдигнато настроение и не смята за нужно да прикрива радостта си.
Следобедното кафе е изпито и тя го кани да остане за вечеря. Разбира се, че той иска да остане, но се притеснява от мен – от време на време се сеща, че и аз съществувам. Опитва се да откаже. Поглежда ме като че ли с питащ поглед. Изчервява се отново. В крайна сметка не отказва. Извинява се, че е пил повече от обикновено. Извинен е. От нея. Тя се смее. Той също. Не знам на какво се смеят. Той продължава да пие. Иска да пуши и излиза в градината...

Тези петна са толкова упорити. Не мога да ги залича съвсем. Мразя да почиствам. Може би някой друг път ще опитам още веднъж. Добре ще е да боядисам вратите и прозорците. Първо трябва да се отктрани старата боя, преди да се нанесе новата. Имам алергия към боите, но държа аз да направя това. Врата след врата. Прозорец след прозорец...
Тя полива цветята в градината. Засадила е нови, но има и предишни, останали от Веберовото време...
Къщата придобива все по-свеж вид. Поставяме нови завеси. Изхвърляме и последните нежелани от нас вещи, оставени от стария Вебер. Той трябва да престане да съществува за нас. Чувствам се като убиец, заличавайки спомените от неговото предишно присъствие. То не е желано от нас...

Вечеряме. Гледаме филм по телевизора. Говорим. Той е тук и тя е щастлива. Аз понасям това нейно щастие. На нея й трябва някой, който да я понася. Тя ме познава твърде добре, за да мога да продължавам да я изненадвам. Сигурно за нея съм нещо като любима вещ, чието присъствие се е превърнало в естествено съпътствие...
Тя не си помисля и за миг, че аз мога да си отида. Аз съм й необходим. На нея й трябва някой, който да я понася. Смята, че ме познава добре... Смята, че я обичам... Но това не е толкова важно за нея. Най-важното за нея е, че все още мога да я понасям. И точно на това се крепи от последно време насам нашето семейно съжителство. Аз мога да понасям да живея с нея…

Вебер ни води от стая в стая, обяснява кога са залепени тапетите, защо точно този цвят, а не друг – иска да покаже, че разбира от много неща – цветът на тапетите зависи от осветеността на стаята.
Едва ли някой от нас тримата храни илюзията, че всичко в този дом ще остане както преди...

Оказва се, че вече няма автобуси, метрото е затворено. Той не може да шофира, защото е пил. Остава друга възможност – да се обадим за такси. Но никой не иска да се сети за нея. Тя желае той да остане цялата вечер. Може да спи в една от стаите. Отново се разиграва сцената с убеждаването. Не след дълго той се съгласява, уж с нежелание, но по необходимост. Чуди се защо аз нямам нищо против. Тя е доволна. Тя не държи да чуе и моето съгласие. Вече е решила. Тя е съгласна и за двама ни.

Завесите били шити от съпругата му. Тези кърпи за подсушаване на съдове за хранене – също. Той не се нуждае от тях, но и не може да ги изхвърли. Иска да започне всичко отначало. Старите вещи ще го връщат към миналото, а той не желае това. Съвсем отначало...

И двамата знаем, че не спим. Лежим неподвижни със затворени очи. Тя не издържа повече и става. Излиза от спалнята и пие вода. После влиза в тоалетната. Чувам стъпките й как се отдалечават. Отива при него. Те се харесват, те се обичат...
Тя е преценила, че аз мога да понеса това...

Сменяме тапетите. Там, където е имало картини, са останали светли правоъгълни петна.
Телефонът звъни. Все още търсят Вебер. Дрезгав глас на жена, напреднала с годините, цигарите и алкохола. Какво казвате? А, заминал? Защо? Така внезапно? И не е оставил адрес? Невъзможно!... А нов телефонен номер? Странно!... А добре ли се е чувствал? Да, да...
Ако науча нещо, да съобщя... Да запиша нейния телефонен номер? Момент, само да взема лист хартия и нещо за писане... Ало?... Записвам...
Но аз не записвам. Лъжа старата дама...
Аз не съм виновен, че телефонният номер на тази старица в един момент е станал непотребен за някого. Аз не съм виновен, че тя още не е проумяла това... Тя сама ще разбере, но й трябва време. Някой ден... Знам – сега тя се чувства ограбена Ръцете й треперят и едва държи телефонната слушалка. Гласът й става още по-дрезгав, а думите по-трудни за разбиране. Има нужда от глътка-две. Отпива от някаква бутилка. Тя полага максимални усилия да докаже на мен и на себе си, че самотата, абсолютната самота, все още не е настъпила. Тя има приятели, които никъде не са заминали, тя има приятели, на които може да се обажда, които ще я търсят...
Повтарям след нея:
– Шест... осем...
Искам да освободя напълно Вебер, за да може да започне отново. Никакви адреси, никакви телефонни номера... Съвсем отначало...
– Нула, нула, тридесет и пет...

Тя се връща. Кожата на лицето й е гладка и бледа. Устните й леко потреперват. Стои до вратата без желание за каквото и да е, с празен поглед. Гледа встрани от мен и говори като че ли сама на себе си. Казва, че той си е отишъл. Заминал е... Непонятно защо... Дори не е докосвал леглото си... Излязъл през прозореца... Оставил го отворен...
Нарича го страхливец. Страхливец и нищо повече!
Плаче, защото е излъгана.
Плаче, защото не може да понесе унижението, закрила с ръце лицето си, облегната на вратата. Хапе устни. Иска да спре плача, да се овладее. Не успява. Избухва отново в плач.
Тя има нужда от мен. Притискам я към себе си. Тялото й е крехко, безпомощна е като дете...