ХуЛите - Рани

Съдбата не позволява много щастие! Когато тя повдигне тежката си завеса и то се яви, с усмихнато лице, човек трябва да го грабне и доколкото е възможно да го носи близо до сърцето си.
Ето защо Михаил и Михаела се наслаждаваха на всеки ден, всеки час и всяка минута, които съдбата им беше отредила. Той беше четирдесетгодишен брюнет, по професия и по призвание художник – човек на изкуството – със заострено и почерняло лице и искрящи очи, малко тъжен. От две десетилетия влачеше брачния хомот – без деца. Тя - отдавна разведена с едно поотраснало момче – не в първа младост, но свежа и секси. Червенокоса със сини очи и едър бюст, който привличаше мъжките погледи, където и да се появеше. Михаела знаеше това и се държеше навсякъде като кинозвезда.
Много прекрасни мигове бяха преживели тук на Черноморския бряг в Шкорпиловци осем лета подред. Идваха винаги в края на лятото. Ходеха на плаж, а вечер обикаляха крайбрежните капанчета, ядяха пържена цаца, пиеха ледена бира и слушаха песента на морето. После се прибираха в бунгалото. Правеха любов. Почти не спяха.
Това лято, обаче беше по-различно. Михаил наскоро беше претърпял злополука. Позволени му бяха само разходките край морето. Кракът го болеше от раните, които получи след пожара в ателието, избухнал хей така като от нищото. Причината беше неизяснена. Останаха само някои недоказуеми подозрения, които той никога нямаше да изрече гласно. Изгоряха картини, книги, част от скиците му. Често го преследваше споменът за случилито се. Щеше да изгори жив, ако не беше леля Еми от съседната къща. Пожарникарите го извадиха – гореше като факла. Повечето обгорени части по тялото заздравяха – останаха само няколко рани на десния крак. Превръзваше се сам сутрин и вечер, като отпращаше Михаела „за малко навън“.
-Скоро ще заздравеят... - казваше той всеки път.
Посрещаха изгрева на чашка кафе, приседнали на плажа. Плуваха в кристалната сфера на утрото и слушаха зелената песен на морето. Приличаха на птици, прелетели целият свят, за да кацнат тук. Питието им беше сълзи от рубинена роса, а храната дъх на водорасли.
Можеха да докоснат въздуха – сладко-солен, изпълнен с аромат на любов, йод и страсти. Трябваше само да се пресегнат, за да докоснат самото битие и неговата сянка. Полегнали на пясъка се държаха за ръце. Мълчаха.Така изповядваха чувствата си. Вълните прииждаха една през друга и пееха за обич.
-Скъпа, любовта ни е точно като този миг! Морският вятър ни кара да се чувстваме по-близки отколкото в най-интимни моменти...
По телата им плъзяха тръпки от въздуха край тях. Представяха си, че са богове на пясъчните дюни.
Морето беше попритихнало и с мъдрата си красота създаваше илюзия за спокойствие...

***

Онази утрин отново станаха рано, за да посрещнат изгрева. Морето сияеше в сребристи отблясъци. Слънцето едва докосваше водната шир, хоризонта и като подплашена птица се скриваше зад настръхналите облаци. Всеки миг щеше да завали.
-Не тъгувай! - отрони той - Обещавам ти, че ще имаме много красиви мигове, някой ден! Всяко хубаво нещо трябва да свърши, за да дойде на негово място друго, още по-хубаво. Такава е простата логика на живота.
Михаил говореше с гласа на бъдещето. Михаела погледна в очите му и там видя безкрайна тъга и почувства болката в сърцето му.
-Защо изведнъж се натъжи? - попита го.
-Не, не съм тъжен, когато съм с теб никога не тъгувам...Нищо ми няма...
-Как така нищо ти няма!? Целият си жълт като восък.
-Знаеш! Тези наши мигове са откраднати от съдбата! Жена ми никога няма да ми даде
-Знам!!! - прозвуча неййният глас като от тъмен кладенец - Такава е простата логика на живота!
В главата и загърмя мелница от въпроси.
-Мисля, че това не е всичко, Михаиле...Аз виждам истината в очите ти...
-Какво виждаш?
-Виждам, че страдаш! Изобщо не си се излекувал! Мисля дори, че изобщо не ми казваш всичко, което ти казват лекарите.
-Нищо не мога да ти кажа...ни-що...
-Как? Нали лекарите... - гласът и се стопи някъде в пространството, а в ушите и зашумя горещата река на кръвта.
-Лекарите това...Лекарите онова...Те също нищо не могат да ми кажат...
-Как са раните на крака ти? Превързваш се сам. Аз нищо не виждам. Ти нищо не казваш...
-Не бива да гледаш това...
-Боли ли?
Сепната от собствения си глас тя впи поглед в превръзките. Кракът му беше започнал да посинява.
-Болят...и се уголемяват. - прошепна като на себе си.
-Но как? Нали се подобряваше? - Пребледнялото и лице се натъжи, а очите и се изпълниха с влага. Беше готова да заплаче.
-Може да се стигне и до ампутация... - гласът му трепереше. - Откриха ми и диабет...
Мъка стисна сърцето на Михаела. Погледна в пъстрите му очи и там видя страдание. През следващата нощ Михаил вдигна температура. Трябваше да постъпи спешно в болница.
Отпътуваха за Варна... Той категорично забрани на Михаела да го придружава по нататък. Помоли я да не го търси.
-Когато оздравея ще ти се обадя...
-Михаиле, ще се моля за теб! Обичам те!
-Моли се Михаела, много се моли! Мно...го... се моли!
Това бяха и последните му думи. Не каза „Обичам те!“. Не каза „Ще се видим пак!“. Не каза „Искам завинаги да бъдем заедно!“
Пред катедралата „Успение Богородично“ се разделиха и всеки взе такси за своя си адрес. Той към квартал „Галата“, тя към автогарата, после отпътува с автобус към своето Бяло градче.

***

Едва сега Михаела разбра какво означават истинска любов и мъка. Връщаше се у дома съсипана от тежките смени в шивашкото предприятие, където работеше, поради липса на друга работа. Всяка нощ плачеше и се молеше. Непрестанно мислеше за Михаил. Чувстваше присъствието му по някакъв странен начин. Бяха свързани още по-силно, отколкото преди.
Чувстваше се като в някаква пещера, от която няма излизане. През тези дни на страшна самота научи какво е болка. Стенеше насън в тъжните си нощи. Преживя есента - беше кратка. Премина и през белите урагани на ноември. Спомените я преследваха. Отпиваше на глътки от тази тъга. Сред вихъра на зимните виелици се опитваше едва ли не да премести пространството, но уви, навред тишина, мъртвило и мрачна безнадежност. Завиваше се презглава с плаща на нощта, сътворен от противоречиви мисли и чуваше ритъма на всеотдайното си сърце.
От Михаил нямаше и нямаше никаква вест. Михаела наивно си представяше, че със силното си желание може да му изпрати своите емоции. Вярваше във всесилието на тяхната любов. Заблуждаваше се, че разстоянието, времето и раните са само едно недоразумение. Очакваше, че силата на мисълта им ще продължи да събира техните чувства...Тя продължаваше да лети с крилете, които Михаил беше скроил за нея, а те бяха силни и мощни...
Душите им, какво бяха? Те ги потапяха в безвремието на съзерцанието. Целият свят и цялата Вселена и Вечния живот не им ли беше даден посредством техните души? Та нали на тях не можеше никой да заповяда или да им забрани да бъдат заедно. Михаела си мислеше, че те винаги ще бъдат заедно, защото за тях по някякъв начин не важаха законите на материалния свят! Нали всеки миг от Вечността беше закодиран в тяхните души, белязан със страст и магия?!

***

В една снежна утрин, на първи декември, отиде до аптеката, за да си купи тест за бременност...Резултатът беше: две червени чертички...
Тялото на Михаела се подготвяше да даде нов живот!
Тя продължи да копнее по непостижимото, заключена в просторите на времето – вързана за пъпа на Земята и за душата на Всемира. Продължаваше да си измисля свобода, измисляше си любов, измисляше си щастие, за да направи поносими своите невидими рани и своя избор.
Въпреки това животът продължаваше да крачи мускулест и всесилен като Бог. Всичко останало беше едно бурно море, синева и очакване за „много красиви мигове някой ден“!