ХуЛите - Воайор

Телескопът, който си бе закупил Росен, вършеше чудесна работа за разглеждане на града, планината и луната. Не бе от най-скъпите, но все пак имаше тринога, осигуряваща нужната стабилност на образите. Какво ли не видя Росен от терасата си – кълвач, който обработва кората на дърво, намиращо се на около пет километра; белези от ръжда по кубето на далечна селска църква; лунни кратери; туристи на върха на планината. Интересно му бе – като дете той бе мечтал да има такава вещ. От покупката вече бе изминала седмица, но той все още успяваше да намира любопитни обекти. Скоро това занимание щеше да му омръзне, може би.
Един ден той се загледа във фасадата на сградата от другата страна на булеварда. Постройката бе нова, с големи панорамни прозорци. Скука. Тъкмо се канеше да отмести телескопа и погледът му се спря на прозореца на третия етаж. Завесите бяха дръпнати, така че стаята се виждаше съвсем ясно. Светлозелени стени, тъмнокафява секция, библиотека с много книги, легло, в което лежеше млада жена.
Жената плачеше, несъмнено. Често потъркваше очите си и прехапваше устни. Лицето й бе красиво, но бледо и измъчено. Дългата й черна коса бе разчорлена. Носеше тесен потник, който подчертаваше приятните форми на гърдите й. Раменете й бяха крехки, почти момичешки. Завивката едва покриваше корема й. Жената ту я придърпваше нагоре, ту я избутваше надолу. Движения, от които лъхаше нервност.
Росен отмести телескопа. Някаква си жена, която не е не кеф, нищо интересно. Но десетина минути по-късно, след като си изпи кафето, нещо го подтикна отново да насочи вниманието си към нея.
Тя вече не лееше сълзи. Бе се вторачила в тавана. Ръцете й бяха свити в юмруци. Напрежение, чудовищно напрежение. По едно време тя бръкна в шкафчето, изваждайки оттам лекарства. Изпи ги.
„Значи е болна – помисли си той. – Е, ще се оправи.“ Прибра се в хола и си пусна филм. Изгледа го до половината и го спря. Искаше му се да провери как е жената.
Тя като че ли се бе унесла. Изведнъж се надигна на лакти, нещо я бе стреснало. Но не стана от леглото. Странното й поведение започваше да изнервя Росен. Той си каза, че трябва да зареже този обект. Не му влизаше в работата защо жената страда. А и не бе редно да наднича в чужди апартаменти. Каза си, че не е воайор, но тази мисъл не го успокои. Накрая падна здрач и наблюдението стана безпредметно.
Следващия ден обаче, след като се прибра от работа, Росен пак насочи телескопа към измъчената съседка. Просто трябваше да разбере какво става.
Жената не бе мръднала от леглото. Всичко бе като предния ден, само дето завивката бе отметната настрани. Така се изясни къде е проблемът.
Тя явно бе претърпяла някакъв инцидент, защото левият й крак бе в гипс до средата на бедрото, а десният бе с шина на коляното.
На Росен му домъчня за тази прикована към леглото млада дама. Зачуди се колко ли хора по света страдат, затворени в апартаментите си. Никой не ги виждаше, нито чуваше. Едни се възстановяваха, други – не. Бяха затворени в своя свят от болка и се бореха всяка минута. Вероятно голяма част от тях не получаваха нужната подкрепа.
„Трябва да престана да я наблюдавам! – каза си той и завъртя телескопа настрани. – Не е моя работа какво става с чуждите хора.“ Изтрая до следващия ден. Подтикът да следи развитието на драмата бе неустоим.
Появи се жена на средна възраст. Тя напазарува, тегли една прахосмукачка, а накрая тикна подлога под задника на пострадалата. Росен се почувства гузен, че гледа такова нещо. Излезе на разходка, за да се поразведри. Но потискащите образи не излизаха от главата му. Представи си какво е седмици наред да не мърдаш от леглото, да правиш всичко в него.
Застаряващата жена бе гледачка, не роднина, защото свършваше необходимото за час-два и си заминаваше. После болната просто лежеше и се опитваше да избута някак си мъчителните часове. Хапваше оставените на шкафчето супи и припечени филии. След като си изпиеше хапчетата, се поуспокояваше и намираше сили да чете и да гледа телевизия. Но имаше и моменти, в които болките бяха ужасяващи. Тогава тя се сковаваше и забиваше поглед в тавана. Понякога мърдаше нервно ръце и плачеше. „Не беше ли редно човек в такова състояние да бъде прибран в болница?“ Росен вече съжаляваше, че е купил телескоп.
Не можеше да се откаже да наблюдава, просто не можеше. Стана свидетел и на сменяне на памперси и на строго гълчене – гледачката не си поплюваше. Росен така и не разбра къде е съгрешила младата жена със счупените крака. „Може би… Какво ли е чужд човек да ти се кара, задето си се насрал? Дали да не изхвърля телескопа? Нищо не мога да направя по въпроса, само се тормозя излишно.“ Такива мисли се въртяха в главата на Росен.
На следващия ден гледачката си направи труда да намести в по-удобно положение обездвижените крайници на пострадалата. Гипсираният крак подпря върху възглавници, а този с шината положи върху табуретка. Росен виждаше нервното потрепване на стърчащите от превръзката пръсти. Помисли си, че тези крака някога са изглеждали съблазнително в обувки с високи токчета и фин чорапогащник.
При едно обръщане настрани за смяна памперса Росен забеляза, че кръстът на младата жена е стегнат в ортопедичен корсет. Може би затова тя не можеше да ползва инвалидна количка. Лежане, лежане, лежане. Цяла вечност. Росен бе сигурен, че ако е на нейно място, ще полудее. Каза си: „Има много по-болни от нея, умиращи, пищящи от болка. Не трябва да ми пука. Тя не ми е никаква, все пак.“ Осъзна, че ако тя не бе толкова млада и красива, щеше да е безразличен към страданието й. Та кой обръща внимание на бабите и дядовците, които едва кретат? Грозно, но истина.
Той продължи да воайорства. Виждаше не само повредено тяло и измъчена душа, но и примамлива голота тук-там, която пораждаше пулсиране в слабините му. Искаше му се тази жена да е здрава и да може да я спечели като интимна приятелка. Представяше си как тя крачи наперено по улицата, събирайки възхитени погледи. Но дали тя щеше да възвърне съвършенството си?
Седмица по-късно Росен вече познаваше почти всички детайли от поведението на тази жена. Съчувствието му се засилваше и се примесваше с нещо като привързаност. Той бързаше да се прибере от работа и да се лепне за телескопа.
Една дъждовна вечер възникна голяма неприятност. Жената понечи да отпие от бутилката с вода, която бе оставена на шкафчето, но я изтърва – тя падна до леглото. Жената мърмореше и се тюхкаше, изглежда бе жадна. Извърна се и се пресегна надолу. Дълго се мъчи да достигне бутилката. Не успя. Накрая се предаде и застина по гръб с мрачно изражение на лицето.
Росен се потресе от нейната безпомощност. Горещо бе, а тя нямаше да може да утоли жаждата си до обяд на следващия ден, когато щеше да дойде болногледачката. Дали щеше да извика някого да й помогне? Не, тя явно бе решила да търпи!
Росен не можа да понесе това. Ако не й помогнеше, щеше да се чувства като престъпник. Отправи се към апартамента й. Чудеше се как точно да постъпи.
Качи се на третия етаж. Бе заключено, естествено. Звънна предупредително на звънеца. Засили се и блъсна вратата. При третия опит тя поддаде.
Жената го гледаше с ококорени от страх очи. Бе се подпряла на лакти, сякаш в опит да стане. Отблизо изглеждаше още по-крехка и безпомощна.
– Не се страхувайте, дойдох да ви помогна. Съжалявам, че нахлух така – измърмори Росен. Вдигна бутилката от пода и й я подаде. – Ето, пийнете. Ще се погрижа вратата да бъде ремонтирана.
Жената се поколеба, изгледа го подозрително. Но пи, защото бе жадна.
– Вие кой сте и как разбрахте, че аз…
Изчервен до уши, Росен отвърна:
– Няма значение. Имате ли нужда от друго?
– Не – отвърна тя и потърка гипсираното си коляно. Превръзката изглеждаше смазващо тежка. Другият крак, шинираният, бе покрит с множество белези. Петата на стъпалото се бе запънала в таблата на леглото и потреперваше.
– Добре, тогава ви оставям да си почивате.
Така се разделиха.
На следващия ден Росен някак си успя да се престраши да погледне през телескопа. С жената като че ли всичко бе наред. Гледачката бе изпълнила задълженията си. Единствената разлика в сравнение с предходните дни бе, че Жената поглеждаше нервно към прозореца. Знаеше, че бива наблюдавана. На няколко пъти се усмихна и вдигна палец. А можеше да му е сърдита, да извика полиция дори. Той изпита огромно облекчение. Прибра телескопа в кашон и го изхвърли на боклука. Окончателно бе сложил край на наблюдението. В сърцето му пърхаше надежда, че тази особена връзка ще закрепне.
После в пощенската му кутия се появи писмо. В него пишеше:
„Казвам се Деница. Изпращам това съобщение чрез болногледачката си. Досетихме се кой сте и как се разбрали за проблема ми. Благодаря. Без вас щях да прекарам мъчителна нощ, защото се бях обезводнила. Не ви се сърдя за воайорството. Постъпихте смело и благородно. Бих желала да ви се реванширам. Ще ви върна в троен размер парите, които сте дали за поправката на входната врата. Всъщност ще плати съпругът ми. Той отиде да работи като хамалин в Норвегия, за да може да плати разходите по лечението ми. Не се притеснявайте за мен и не ме следете. Вече се чувствам много по-добре. Бъдете здрав!“