ХуЛите - Стълби

Стълбите изглеждаха страховито. И сякаш се смаляваха високо горе. Поне трийсет бяха, а отвъд тях се мержелееше сиво, неприветливо небе. Подлезът бе почти пуст. Теодора стоеше долу и се чудеше как да подходи. За пръв път се сблъскваше с подобно предизвикателство. Никой не си бе направил труда да я инструктира. Усети, че сърцето й е ускорило ритъма си. Тревогата й се засилваше.
„Ще се справя!“ – каза си наум тя и стисна зъби. Трябваше да помисли.
Отпусна се тежко върху патериците и присви очи към десния си крак, който държеше леко изнесен напред, за да не се опира в земята. Лекарят й бе казал, че не трябва да стъпва на него, не че тя можеше да стъпи при така изпънатото ходило. Размърда оголените си пръсти, които стърчаха от превръзката, в опит да ги стопли – с наближаването на вечерта температурата бързо се понижаваше.
Нямаше да стане по стандартния начин за изкачване на стълби, защото кракът й бе гипсиран изправен в коляното. Не можеше хем да го държи напред, хем да се изкачва. Така щеше да се препъне още на първата крачка.
Теодора се извърна леко настрани и отмести болния си крак назад. Така отпред вече бе свободно. Усмихна се, доволна от съобразителността си. Подпря се стабилно и стъпи на първото стъпало, после премести патериците върху него. Обаче веднага усети неприятно стягане в слабините и задната част на бедрото заради тежестта на гипсовата превръзка. Стягането бързо се превърна в болка. Десният й крак, както бе пострадал сериозно, не можеше да понесе такова натоварване.
След кратко колебание младата жена се върна в изходно положение. Въпреки студа, по челото й бе избила пот.
Теодора изгледа тъжно останките от парапета. Някой бе изкъртил тръбата, вероятно за да я предаде за вторични суровини. Ако имаше парапет, щеше да е сравнително лесно. Подпирайки се с една ръка, тя щеше да се изкачи на подскоци.
Не знаеше какво да прави. В такава безизходица никога не се бе озовавала. През главата й мина ужасната мисъл, че ще прекара нощта в мръсния, смърдящ на урина подлез. Накрая реши да помоли някого да я занесе на ръце горе. Какво толкова, срам– не срам щеше да обясни, че не може да се справи сама. Все пак не беше сто килограма, а петдесет.
Но минаваха само неподходящи хора – кльощав старец, много дебела жена на средна възраст, група буйни тийнейджъри, дребничка майка с дете.
В един момент й писна да чака. Бе й хрумнал друг вариант. Извърна се настрани, така че гипсираният й крак да не пречи и, подпирайки едната патерица на горното стъпало, а другата – на долното, се приготви да се изтласка. Бе се напрегнала от страх да не падне. Преодоля едно стъпало, после още едно… Погледна тъжно нагоре, чакаше я още много работа.
Когато стигна десетото стъпало, вече бе капнала. Почина си за кратко и продължи. Дишаше тежко, сякаш бе тичала десет километра. А иначе бе в добра физическа форма, като изключим проблемите с крака. Много я доядя, че се е озовала в такава тъпа ситуация. Вместо да хване такси за половин километър, бе решила геройски да се прибере пеш. Изобщо не се бе сетила, че ще трябва да мине през подлез.
Тюхкайки се, преодоля още пет стъпала. Вече бе в средата. С право се гордееше с постигнатото.
Изведнъж едната патерица се изплъзна от ръката й и падна.
Теодора изпищя и направи отчаян опит да запази равновесие. Но бе твърде уморена и измъчена от болките, за да реагира адекватно. Залитна и полетя надолу. В миг на прозрение осъзна, че има опасност да загуби живота си. Очите й регистрираха всичко като на забавен кадър. Лицето й всеки момент щеше да се забие в застланата с мраморни плочи площадка.
И тогава нещо спря падането й. Силни ръце се вкопчиха кръста й и я задържаха. След това се озова в здрава прегръдка.
– Добре ли сте? – каза някой, докато тя опитваше да се пребори с болката, която раздираше коляното й. От очите й бликаха сълзи. От леко разтрисане едва не бе припаднала. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако се бе стоварила долу…
– Ударихте ли? – попита настоятелно мъжът.
Теодора вдигна глава. Той я гледаше с ококорени от тревога очи. Беше на около трийсет години, симпатичен, с леко посребрени слепоочия.
– Не, не, нищо ми няма.
– Сигурна ли сте? Да ви закарам в болница?
– Не, добре съм. Благодаря че ме хванахте. Много благодаря! Иначе щях да се пребия.
– Е, бях близо и успях да реагирам.
Той се наведе и й даде възможност да стъпи на здравия си крак. Като я придържаше внимателно, се пресегна, взе едната патерица и й я подаде. Теодора въздъхна с облекчение и се подпря. После той изтича да донесе другата, която се бе изтърколила на няколко метра встрани.
– Знаете ли… – подхвана плахо Теодора. – Трудно ми е да изкачвам стълби, затова стана този фал. Кракът ми… просто, както е изпънат… пречи, нали разбирате. Така че бихте ли ми помогнали…
– Ама разбира се! – отвърна той, после я подхвана, изчака я да събере патериците една до друга и я понесе. Теодора гледаше притеснено десния си крак, който се бе вирнал нагоре и се полюшваше вдървено.
Когато стигнаха горе, мъжът се поколеба.
– Оставете ме тук. Нататък е лесно, ще се справя. Още веднъж… искрени благодарности.
– Наблизо ли живеете?
– Да, на двеста метра оттук.
– Е, мога да ви занеса, не е проблем.
Теодора понечи да възрази, но се отказа. Чувстваше се сигурна в тази здрава прегръдка. След края на детството й не й се бе случвало да я носят на ръце. Харесваше й как топлият дъх на мъжа гъделичка шията й. Постепенно се отпусна. Болката и дискомфортът сякаш се отцеждаха от тялото й. Видя, че никои минувачи се заглеждат в тях, и от това й стана приятно, незнайно защо.
– Не е нужно да се морите толкова. Аз мога са ходя. На равното ми е лесно. Оставете ме.
– Нищо, нищо. Тъкмо съм ви хванал удобно.
Тогава на Теодора й се прииска да сподели поне част от мъките си.
– Ох, мислех, че ще ми се размине гипсирането, но не би. От болницата се връщам. Две седмици ходих с шини, но лекарят прецени, че трябва да бъда обездвижена по-солидно. Да беше само коляното…а то и глезенът…някаква кост към петата се е пукнала. Преди се придвижвах много по-лесно. Стълбите изобщо не ме затрудняваха. Но не трябва да се оплаквам, много по-зле можеше да е. Ох, извините, че ви занимавам с глупости, просто…
– Не се притеснявайте, човек като си каже, му олеква.
– Е, не е редно да ви натоварвам.
– Изобщо не ме натоварвате. Преди години катастрофирах, така че знам какво е.
– Моето не е от катастрофа. Опитаха се да ме оберат. Удряха ме с някакво желязо. Ужасно беше.
– Много съжалявам. Надявам се престъпниците да си получат заслуженото.
– Съмнявам се, че ще ги хванат.
Мъжът изсумтя недоволно.
Теодора му показа сградата, в която живее. Изпита приятно чувство, когато бе пренесена като булка през прага. За момент си представи, че е в ръцете на любим човек. И тази мисъл много й хареса.
Той я настани на фотьойла и подпря старателно болния й крак върху табуретка.
– Искате ли кафе? – попита небрежно тя и стрелна поглед към огледалото, за да провери дали косата й не се е разрошила.
– С удоволствие бих пил едно кафе, но жена ми ме чака. Вече закъснявам…
– Е, щом е така…
– Довиждане – каза той и тръгна към вратата.
– Безкрайно съм ви благодарна! – викна тя след него. – Вероятно ми спасихте живота!
Той я погледна учудено през рамо и излезе, без да обели дума.
След като вратата се затръшна, Теодора удари с яд гипсираното си бедро и замърмори под носа си:
– Жена ми ме чака. Жена ми ме чака. Мамка му, мамка му, мамка му!
От очите й започнаха да се леят сълзи на разочарование. Осъзнаваше колко инфантилен е този изблик на емоции, но въпреки това й бе адски криво. За кратко се бе чувствала като принцеса от приказките, а после изведнъж прас като с брадва, и всичко бе приключило.
– Ама, че съм глупачка! – възкликна тя и стана да си налее вино.
Няколко часа по-късно заспа с размътена от алкохола глава. По това време в пощенската й кутия вече имаше бележка със следното съдържание:
„Странно е. Когато Ви казах, че жена ми ме чака, Вие сякаш се потресохте. Погледът Ви потъмня. Случайно засякох този Ваш особен поглед. По-принцип не съм наблюдателен. А после и това „Вероятно ми спасихте живота“. Много задължаващо ми прозвуча. Аз иначе съм срамежлив. Затова предпочетох да ви пиша. Мислих много, след като се разделихме, часове наред мислих. Дано да не съм в ужасна грешка, но ми се иска пак да Ви нося на ръце. С жена ми сме в развод, така че се чувствам свободен да търся щастието другаде. Объркан съм, честно казано. Та ние сме били заедно само десетина минути. На практика не се познаваме. Утре, ако нямате нищо против, ще дойда да пием кафе. Ще Ви чакам смирено на стълбите в осем вечерта.“