ХуЛите - Запетая в строфата на Бога

Когато се напуши сутрин небето и ще рукне дъжд,
и жлътне с рошави масури в полята цъфналата ръж,
мравунякът тревожен кипва, притихва във гнездото кос,
дъхти на сладка детелина все още мокрият откос.
Край синура, подпрял дъгата, по път – запуснат и трънлив,
потъвам дълго в необята – и знам какво е да си жив,
какво е да ме чака някой – смирен и влюбен, и простил
и гняв, и болчица – разплакан! – задълго да ме приюти.
О, как обичам да усещам във вените си пролетта,
щом носи радост и надежда – в една прашинка светлина.
И в кратък ред от къса строфа, в звънтеж от сребърен филджан.
бездънният – навярно! – космос в сърцето ми накуп е сбран.