ХуЛите - Двете стотинки

Мъкна пазарските торби, когато ме заслепява. Незнайно как медния отблясък ме връща в детството. На същото място в същия двор на същото начално училище, където сричах първите си думи. Когато видях двете стотинки сякаш изпаднах в безтегловност и ефирното ми тяло се смали до размерите на сополив първолак.
Оня същия, дето преди почти петдесет години се препъваше по неравния двор на старото школо. А то наистина бе старо. Пра баба ми е разказвала, как е учила в него в началото на двадесети век. И как е откраднала три яйца, за да и позволят да види как тюлен балансира гумена топка на носа си.

Но да се върнем към мен и двете стотинки. Тук има явна несправедливост. Стотинките трябва да са четири. Къде е другата монетка? Кой я сви, по дяволите!? Някой бдителен съученик ме е проследил и е открил само едната пара. Другата я намерих сега, след толкова много време. Какво стана ли? Сега ще ви разкажа.

Аз съм първокласник в Начално училище Софрони Врачански. Не няма Свети преди името. Тогава нямаше светии. И Софрони се изписваше без и кратко накрая. Така, че ще ви се наложи да приемете архаичния ми правопис. Чантата тежи на гърба ми, но според другарката Кечева това е полезно за стойката на ученика в първи клас. Помагало ни да стоим изправени. Сигурно затова не ни даваха да сваляме тежките чанти от гърба си преди да влезем в училището. Следват дълги и тягостни часове на сричане, смятане и писане, придружени с чести пошляпвания по голите вратове на немирниците. Но удари ли звънеца се надига мощна вълна от тела в сини рубашки, която се нахвърля с настървение на гладни тигри по посока на училищната лафка.

И аз, като всички се юрвам. В джоба ми важно се мъдри монета от десет стотинки, която бързо разменям за едно родопче и две жълти монети от по две стотинки. Да, тогава десертчето струваше само шест социалистически стотинки и като го изядях в потните ми ръце оставаха двете малки монетки. Какво да ги правя? За десертче не стигат. Съучениците ми тичат, квичат като съдрани, мятат ръце, а аз съм нещастен, защото трябва да стискам в потната си длан някакви ненужни пари. Изхвърлих ги. Хей така, просто ги пуснах на оронения училищен двор и избягах възможно най-далече, за да не ме хване някой в това прегрешение. Вече бях щастлив и аз.

След като разказах вечерта в къщи какво се случи с рестото получих подигравки от родителите ми, а майка ме изпита по математика. Да съм ѝ кажел колко дни трябва да спестявам рестото, за да си купя още едно шоколадово десертче. Не можах да отговоря и ме лишиха от руския филм по телевизора. В стаята ми влезе пра баба, изтри ми сълзите и ми подари глинено прасенце – касичка.

Свивам артритните си колене и с мъка се добирам до заветната монетка. Моя си е! В къщи се прибирам почти по мръкнало и за малко да настъпя другия обитател на жилището, котарака Гошо с който сме набори. Дотътрям се до етажерката и го намирам. Глиненото прасенце си седи там мирно и важничи с малкия прорез на гърба. Пускам жълтата стотинка и така възстановявам поне от части една петдесет годишна несправедливост.