ХуЛите - Катедралата на времето

Лирична проза

Бели лебеди летят над Катедралата на Времето...
В златен саркофаг спи съдбата, която сплита пътеките на много хора, която руши и сътворява.
Старец и Старица вървят край Катедралната стена. Държат се за ръце: Тя крепи него, Той нея…
Изживените години лежат на раменете им и светят като ореоли.
Над тях се е надвесило небето на старостта.
- Къде потъна кристалния град на моята младост? – продумва той с пресипнал глас - Аз вярвах в безсмъртието на всичко красиво …
- И аз вярвах в безсмъртието…и мислех, че времето ще пощади женската ми хубост.
- Грях ли е, че вярвахме във Вечността на младостта ни? Грях ли е, че бяхме влюбени като Ерос и Психея?
- Тялото ми беше изящно като лебед, светлината на очите ми омагьосваше, а ти
копнееше за моята прегръдка… - шепти старицата.
- Подлудяваше устните ми да пият капещия мед от твоите гърди…
- Мълчи! Все още имаме сили и смелост за духовни съчетания…
Времето беше опънало булото на старостта върху техните лица. Те с тъга съзерцаваха изминалите години, осъществените видения и страсти.
- Доживяхме и тази пролет... – продумва Психея.
- Обичаш ли ме още? – пита посребрения Ерос
- Обичам те и ще те обичам до края на живота си и след това!!!
Коя е тя? Негова жена? Приятелка или последна любов?
Усмихват се. Очите им светят, а лицата им се подмладяват.
- Ще дойде нова пролет! – казва вдъхновено Ерос.
- Отново ще се срещнем пред Катедралната стена - продължава Психея.
Лебедите кръжат над тях. Размахват сребърни криле...
Старецът и Старицата отправят поглед към техния полет, слушат песента им и вярват, че ще се срещнат отново напролет, още следващата пролет, но не пред Катедралната стена, а във Вечността.

Венеция П. Маркова