ХуЛите

Глава IV

- Мите, краят на ваканцията май ти хареса, а?- попита го майка му докато слизаха по пътечката за паркинга.
- Да, мамо! Това е най-интересното място на което сме били и- въздъхна детето- благодаря, че ме доведе тук. Иии много яка пещера- и страшна, и тайна- с бясна река, ама много яка!
- Само пещерата ли?
- Какво само тя?
- Само тя ли беше толкова яка или и Дани?- той се изчерви, тя го разроши по главата и го прегърна през рамо.
- Стига бе, мамооо! Ами интересно ми беше, да! Тя е готина и добра! Показа ми толкова много неща. Даже... даже малко...
- Ти напомни за татко ти- довърши Асиана и въздъхна.
- Амии да, ама ти?- ококори се и я погледна.
- Да, и на мен Мите... И на мен.
- Ами ти как си, мамо? Той- сниши глас- тук се изгубил, нали?
- Изчезнал е точно тук, да- не тук де, където сме сега, а там в пещерата.
- Как?
- Никой никога не ми е казвал до сега... От тогава чичо ти Асен не ми е говорил. Ужасява се само при споменаването дори на нещо от тук- от този район, камо ли да спомена името на баща ти- малкият я прегърна.
- Ама Дани как го стресна ония, а?- смени бързо темата, за да я разведри. И се ухили.
- Просто тогава го постави на мястото му. Въпреки, че такъв човек никога не би разбрал и никога няма да се научи как да се държи на съответното място.
- Щото не е умен, нали?
- Така е, но и възпитан не беше.
- Защо не им разказа за цветето?
- Нямаше да издържа- заради мисълта за баща ти.
- Ехх, няма повече- извинявай, мамо!
- Няма нищо, миличък. Я виж! Какво пише тук- прочети!- той отиде до плочата, а тя леко се извъртя и избърса лицето си.
- Пише за двамата водолази- Сияна и Ев... Евстатѝ.
- Евста̀ти- така се произнася!- тя се засмя.
- Е какво е това име?
- Ами... име. Важен е човекът зад него!
- Ама, мамо- възхити се Димитър- те са от Варна!
- Знам, Мите! За това исках и ти сам да го видиш. Скачай вече в колата, че трябва да тръгваме!
- Ще ме заведеш ли още някъде?
- А ти ще ми кажеш ли защо откъсна от цветето и го мушна в джоба ѝ?
- За да я пази, бе мамо! Нали това цвете не умира!
- Талантлив си ми ти и добър... Добре да кажем, че няма да ти е скучно, обещавам! Утре живот и здраве ще сме си вкъщи. А до утре... има много време!- той се обърна назад и гледаше през стъклото- Ще я видиш пак, Мите, сигурна съм!
- Мислиш ли?
- Убедена съм! Това не е последната ви среща- и тръгнаха. Митко махаше на Дани, докато се загуби след завоя...
Даника отиде при стоянката до барчето, но там беше само Андрей, което беше и логично.
- Усмихваш се!- каза той.
- Даа, защото един тайно-явен обожател ме очарова.
- Ооо... Ти да видиш! Никак не съм изненадан! Ама ти него или той теб?
- Девет, Андро!
- Какво девет?
- На толкова години е малкият ми обожател.
- Ааа- стана му малко неудобно, но той си беше такъв, по-притеснителен.
- Друго си помисли, нали?
- На теб е трудно да се устои!
- Амиии, не думай! А ти?
- Какво аз?
- Устояваш ли?
- Пробваш ли ме?- тя го погледна предизвикателно- Кажи сега как беше групата- смени бързо темата той.
- Прилична, заинтригувана, макар и само заради...
- Ей, ти!- извика някой- Дана ли беше?- грубиянинът приближаваше. Андрей излезе пред нея, но тя го върна с ръката.
- Дани!
- Не ми пука!
- Сигурна съм!
- Не ми се прави на важна, искам парите си и извинение!
- Едното ще получиш! И без това не те интересуваше какво говоря, така че ето ти пет лева и бягай!- и му ги забучи в ръката.
- Ей, сополанке, ако не ми се извиниш...
-За какво?- не му даде възможност да продължи- Че няколко пъти смути и хората, и беседата с простотията си? Защото много знаеш, нали?
- Ееей!- и се наостри срещу нея като се надигна на пръсти.
- Защо не си признаеш, че те беше и все още те е страх, а, малка дребна душице?- наведе се и прошепна в ухото му Дани.
- Никога!- изкрещя той.
- Извинението си ще го получиш също точно тогава!
- Арррр!- почервеня и почти се разпени той.
- Кротко бе човек!- тук Андрей не издържа, избута Дани встрани и застана между тях.
- Какво кротко? Заради тая...
- Внимавай какво ще кажеш!- Ледено каза Андрей.
- И к‘во, ши ме набиеш ли? Тая щеше да ме ‘фърли в дупката.
- Чудно защо! И... не се пробвай срещу мен!
- Я бе, ти си лапнал по нея май?
- Довиждане, господине, приключихме с Вас!- изсъска Андрей, ръката вече го сърбеше.
- ‘Айде няма да те набия пред тая!- и повдигна яката на якето си.
- ‘Айде добре!- леко с насмешка му отвърна той.
- Сега вече видя и разбра заради кой, нали?- той кимна.
- Много си го изтърпяла.
- Честно ли- исках да се погъбаркам с него!
- Само някой ден да не ти излезе солено.
- Благодаря!- Дани застана пред него, той се усмихна, а тя го целуна по бузата- Виж, събра ти се група.
- Ами... добре!- издиша дълбоко и я погали по рамото- Отивам, че после съм на Ягодинската- тя сбърчи чело и присви вежди.
- Не се мръщи, само ти не я харесваш!
- Не е така! Просто не ми е толкова интересна- намигна му и го побутна, той тръгна.
- Ох, Андроо... защо си такъв?- тихо каза Дани и въздъхна.
Денят се изтъркули бързо. Първите залезни пръски подсказваха за идването на нощта. Пет и половина минаваше и Дани тръгна към Харамийската пещера.. Слави щеше да я чака там. Боровата гора бе повече от вълшебна. Гъстият аромат на смола и мъгла много ѝ допадаше. Скъса си едно клонче и си играеше по пътя с него.
Опитният алпинист беше той. И тя имаше кетап за такъв, но нямаше много стаж и определено предпочиташе той да води. В случая отиваше, за да помага.
Здрасти, Слави!
- Ооо, Черноочке, ти ли ще си с мене ‘неска?
- Защо, да не би да не знаеше?- закачливо го попита тя.
- Не така де! Невката ме остави щот‘ масльонката потекла и помолих Андрейката да ми намери някой.
- Е, той не се катери, Ясен е в отпуска, Илко дойде вместо Неве сутринта, тъй че ще да съм аз.
-За мен ще бъде чест повелителко на дяволската гърловина! Първо ще овържа тебе, за да покажа на хапльовците к‘во да правят после.
- Давай!- той взе оборудването.
- Скачай вътре!- и нахлузи коланите- Мале к‘ъв крак! Браво бе Дани- само мускул и дължина. И клинчето, и панталонките, ццц- зрението ми започва да отслабва.
- Изправи се по-нагоре и ще си го върнеш!
- Колко нагоре, много зависи?- тя го шляпна.
-Да не загубиш ума и дума, че ще ти трябват след малко- той се изправи и се усмихна закачливо с пъстрите си очи, а тя леко поруменя.
- Гледай себе си, Русокоске- ти да не изгориш!- и издиша буквално в устните ѝ.
- Здрасти, банда!- обърна се той към ентусиастите- бяха пет човека- три момчета, две момичета и дете- Аз съм Слави- вашият мъчител днес за тези, които са си избрали да се изтезават и да пробват себе си в дупката. Това е моят помощник Дани- тя помаха с ръка-и със сигурност далеч по-добрият разказвач- направо може да ви пренесе в друг свят и да ви отвее въображението.
- Здравейте и от мен!
- Малък, на колко си?
- На седем!
- Ставаш! Я дай тон на останалите и да им покажем как се прави, нали?- малкият се ухили- Ела при мен. И докато подготвям юнака, слушайте Дани внимателно. Тя ще ви каже какво ви предстои и гледайте да позапомните повечко.
- И така! Кой го е страх от високо?- едното момиче вдигна ръка- Ето това е смелост, само ти си призна- момците се засмяха- Значи ще сложим теб първа, за да може, ако погледнеш надолу, да виждаш симпатягата зад мен- тя се усмихна- Ще влизате по двама- по един за мен и за него. Какво ви очаква? Започваме с двайсет метра отвесна скала, по която ще се катерите. После идва металното въже, за което ще се държите. Някъде там ще видите сливането на двете пещери, носещи едно име- това, за което сте дошли- идвате за една, получавате две! Следва препятствието за страхливите от теснини, ако има такива. Има такава, през която се пропълзява, за да дойде времето, в което ще светнете челниците на каските, ако разбира се те не ви „светнат“ първи- тук вече всички се разсмяха- за да завършите със спускане, над четиридесет метра в една огромна и много красива зала, от където накрая ще излезете на пътечката за „Дяволското гърло“. Сами вече се досещате, че пещерата не е осветена с изключение на естествения си изход. Ако има отказали се, сега е времето!?- едното момиче се дръпна встрани.
- Сигурна ли си? Все пак спомен за цял живот.
- Не, не... Не е за мен, отказвам се!
- Добре, ти си знаеш! А ти, младежо- нещо се колебаеш виждам?
- Амии... ще се събера ли?- беше по-пълничък. Дани отиде при него и му прошепна в ухото:
- Ще те боднем с иличката и ще минеш, няма страшно- тупна го по коремчето и му намигна.
- Малкият е готов!- обади се Слави- Да идва следващия!- и така четворката беше готова за приключения. Слави дръпна Дани леко встрани.
- Сега да не тръгнеш да ми дириш тревички заради ония мухльо?
- Слави, той не е мухльо! Радо ми е приятел от университета!
- Не ми харесва как те гледа, много е смотан! А и не съм сигурен тревичките дали не са само предтекст.
- Ей, спри се!
- Добре!- и тръгна да се отдалечава- А как ми се иска да го фрасна!
- Чух теее!
- Нищо не съм казаал!
- Слави, тръгвай с дамата! Юнаците днес са само за мен!
- Малък, завиждам ти честно!
- Напред, Славии! Ще се видим в голямата зала.
Приключението се хареса на четворката смелчаци. Разбраха, че в тази пещера някога е имало и пещерняци, което и не беше голяма изненада, но все пак. Адреналинът доста се качи, но всички бяха доволни- възхитени и от пещерата, но най-вече от себе си. Голямата зала ги впечатли след дългото спускане. Кристално-каменните парчета ги очароваха. В тъмното приличаха на диаманти.. Макар и залата да беше естествено осветена от изхода си, все пак минаваше седем и четвърт и си личеше. Изпратиха групата по живо, по здраво. Слави дръпна Дани за колана.
- Красавице, кога ще влезем в пещерата само двамата?
- Гледката отдолу ще ти хареса, а?
- Стига деее, сериозно!
-Добре, извинявай! Другата седмица иии малко отгоре, на пълнолуние, когато приключиш? Ще бъде романтично и мнооого красиво!- тя го щипна по корема- здрав и оформен. Прокара пръстите си нагоре чак до рошавата му коса, той потръпна. Не издържа и устните му направо залепнаха за нейните. Тя не се дръпна. Отвърна му.
- Ще чакам! – отвърна доволен той- Сега вече ще чакам!
- Сега?
- Откраднах си целувка и ми я подариха обратно! До пълнолуние!- и тръгна.
- Ей, няма ли да ме закараш?- извика тя.
- Времето е хубаво, наслади му се!- отвърна той, свиркайки си.
Дани беше щастлива и за пореден път изненадана. Слави я караше да се чувства така всеки път и въпреки, че знаеше, никога не беше подготвена за негова реакция. Начинът по който говореше дори с нея беше различен всеки път. Все едно това бяха двама или няколко души... Тръгна усмихната по пътя обратно.
Когато беше ясно, се връщаше през гората. Пътят беше с естествен наклон надолу и беше по-лесно. Не минаха и десет минути и къщата, където живееше тя, започна да се вижда. Имаше странно усещане в себе си и не можеше да определи какво точно. Но и емоциите от днешния ден не бяха никак малко... Отключи вратата.
- Даника, ти ли си?
- Аз съм, татко!
- ‘Айде, че пръжките изстинаха!
- Сега вече озверях от глад- целуна го по челото- Минавам през банята и ги мятам!
- Ммм... Миришеш на мъжки парфюм?!- тя даде назад една крачка.
- Ха, ами възможжжно е?- и се обърна. Миро поклати глава с усмивка.
- Отивай, отивай! Само внимавай!
- С мивката ли?
- Дани, не насилвай късмета си!- тя се стрелна към него, но той я запря- След като се измиеш... тогава!
- Добре, добре!- смееше се тя.
Седнаха на масата. Наистина беше много гладна, но се стараеше да не се налапва.
- Знаеш ли, татко- днес едно момченце и майка му ме очароваха. Той с любопитството си- искрено и истинско, а тя с изключителната си богата култура и поведение.
- И такива хора все още се срещат...
- Очите ѝ бяха тъжни обаче, ама не посмях да попитам.
- И по-добре. Но май си откраднала сърцето на младежа?
- На Митето ли?
- Митето ли е, Слави ли е- ти ще кажеш!?
- Таткооо! Я ми налей малко вино!
- Какво да бъде?
- Истинско.
- Също толкова истински да бъде и той за теб!- и чукна чашата ѝ- Човек без кусури няма, така както и вино без утайка- само не трябва да се превръща в мътилка... Само чиста истина- кърваво-червена може да е, но прозрачна да е.
- Отнесе се май?
- Не, дъще, грижа ме е за тебе. Един ден ще останеш сама. Отваряй си очите и внимавай много!
-Още ли говорим за Слави, татко?- беше се загледал в пламъците на камината- Таткоооо... Мирославеее?
- Даника- погледна я право в очите, а погледът беше доста сериозен- Виниш ли майка си?
- Какво?- остана като тресната.
- Обвиняваш ли я, че я няма?
- Не съм сигурна, че те разбирам.
- С годините в съзнанието ти вероятно се е загнездила идеята, че тя те изоставила- и теб и мен, нали?
- А мога ли да мисля друго? Какво знам аз?
- Тя не ни остави така, просто защото ѝ се искаше!- гласът му леко се разтрепери, пое си дълбоко въздух.
- Какво ми казваш?
- Вече си на двайсет и четири години и сега вече мога да ти кажа... Остави ни, защото трябваше. За да живее трябваше да си отиде и аз я помолих да го направи, защото наистина обичах много тази жена.
- Не я ли потърси след толкова години?
- Надявах се тя да го направи когато е възможно и ако е било. Въпреки това се поразрових, но може и да си е сменила името.
- Ааа- ще ми кажеш ли защо?
- В този ден се беше видяла с баба Нада...
- О, моля те, нали не се е вързала на някои от нейните „провидения“. Само оглупелите в селото и околията вярват на предсказанията ѝ, а за туристите е просто атракция!- каза почти на един дъх Дани.
- Не и ако беше наистина само едно „просто провидение“. Майка ти беше умна жена, Дани. Семейството си нямаше да остави заради това „нещо“ да го кажем, ала не беше само то.
- Готов ли си да ми разкажеш?
Почти цялата нощ прекараха пред камината. Дани избърса лицето си няколко пъти. Два пъти по толкова потрепери. Трудно ѝ беше да повярва на случилото се. От един момент нататък, не изпусна и за миг ръката на баща си...

Глава V

Отвори очите си. Не че беше спала. Главата ѝ кънтеше. Страшните думи се блъскаха по меджу си без да намерят изход. А ударите се засилваха... Не издържа много в леглото и стана. Още беше тъмно. Направи си кафе и излезе на верандата. И за първи път ѝ беше трудно да се усмихне. Трудно преглъщаше. Буцата в гърлото беше голяма. Не знаеше и какво точно изпитва към майка си сега- съжаление, упрек или пък тъга? А баща ѝ толкова години бе мълчал- защо? Защо до сега? Как се пази такава тайна? Не ѝ се искаше да мисли за случилото се от снощи, но от всичко хубаво, само то в момента нахлуваше в главата ѝ.
Дани не издържа. Облече се и излезе. Тръгна към гората. Тъкмо започваше да се развиделява. На моменти тя дори вървеше на зиг-заг. Трудно ѝ беше да осмисли цялото това, всички тези думи, пазени в тайна до сега. „Аз я накарах“- това продължаваше да отеква в съзнанието. Тя побягна- така сякаш стъпалата ѝ се запалиха- все по-бързо и по-бързо, колкото можеше, а Дани можеше много. Изкачи се по на високо. И без дори да си поеме въздух се разкрещя, сякаш викна на света. Колкото гърлото ѝ държеше, тя крещеше. После се свлече на земята и зарови пръсти в нея. Разпръскваше пръстта около себе си и поглеждаше ръцете си, сякаш можеше да разчете нещо там или пък може би така ѝ се искаше...
Тръгна стремглаво обратно надолу. Вече по права линия, с цел. Спря се пред къщата. Почука на вратата.
- Дани?
- Здравей, Радо.
- Какво правиш тук толкова рано?- той скръсти ръце от прииждащия хлад.
- Нося ти нещо.
- Можеше и по-късно да ми го дадеш!
- Не можеше!- отсече тя.
- Какво?
- Уфф, извинявай, не спах добре тази вечер.
- Влез вътре поне, не стой на студено.
- Не, не- трябва да отивам на работа- извади от джоба си една торбичка и му я подаде- Светеха в тъмното, реших че ще ти харесат и ще ти свършат работа.
- Разбира се, че ще, но няма нужда да го правиш всеки път!- тя се опита да се усмихне, но не се получи много.
- Обикновено с доста голям ентусиазъм реагираш на подобни неща.
- Така де, но ми се ще... ще ми се друг да бъде повода да идваш да ме виждаш- не само те!
- Тръгвам!- каза рязко Дани, без да е съвсем сигурна какво точно е чула.
- Дани?!- извика той след нея- Почакай!- тя се върна- Искаш ли... ммм- хвана я за ръката с неговите две- довечера да хапнем някъде?
- Не!- рязко каза тя, но се усети, че не реагира много нормално- Ааа, имам предвид- ти си ми приятел, не мога да те възприема катооо- той се доближи още повече и опита да сложи кичур коса зад ухото ѝ, но тя му бутна ръката- Радо, казах не!- той смени изражението си на момента- замъгленият му поглед се избистри, повдигна очилата си и ледено отговори:
- Е, даа- не съм достоен за фантастичната Даника. Нито съм достатъчно нахакан, нито симпатичен за нея.
- Какво ти става? Защо се държиш така?
- Мога да съм само просто... хмм неее- и поклати показалец в отрицание- да съм един прост приятел, нали?
- Радо, какво има? Никога не си ми говорил така?
- А може би е трябвало- още от преди. Но помощта лесно се забравя явно- обърна се и трясна вратата зад себе си.
- Няма що!- изпуфтя Даника- Втасах я съвсем!- Сега и това, ама и аз съм си една- и тръгна.
Не гледаше нищо по пътя. Този път не му се наслади. Мина покрай барчето, взе си още едно кафе, мимоходом поздрави Андрей и седна на тротоара. Заби поглед надолу и зарови пръсти в косата си.
- Хееей! Ехооо!
- Да, Андрей?- сопна се тя.
- Оу... Добре ли си? Какво има?
- Ихх, извинявай Андро! Днес не съм аз.
- Личи си.
- Направо съм извън себе си.
- Какво е станало?
- Случвало ли ти се е- ей така някога и от нищото света да се сгромоляса в краката ти и нещо, в което си вярвал или предпочитал да вярваш, да рухне?
- Чак така може би не. Сигурна ли си, че не искаш да си отидеш и да почиваш вкъщи днес?
- Повярвай, точно това не искам сега!- погледна напред и се изправи рязко.
- Какво видя, бре?
- Бабата- ей онази там.
-Кой- баба Нада ли, хорската гадателка? Какво ти е направила пък тя? Гледаш лошо към нея- предсказание ли не се е сбъднало или какво?- в очите на Дани се четеше съмнение и гняв.
- Нищо, нищо- тръгна напред, но Андрей я завърна.
- Спокойно бе човек! Я ела, ела с мен! Седни тук- той клекна до нея- Виж сега- какво е станало, не знам и ще разбера само ако ти решиш, но каквото и да кажеш или направиш в такова състояние, първо преброй до десет. Аз ще взема групата сега, че се събра. Ти опитай да успокоиш дяволчетата в себе си, нали?- тя поклати глава- А и виж кой идва- сега вече ще ти светне!- намигна ѝ и тръгна, като му направи знак да постои с нея.
- Даничка, здравей! ‘Що си увесила нос така?
- Гадно ми е!
- Кажи ми нещо дето не виждам!
- Слави, може ли да те питам нещо?
- Ами че питай, няма нужда от разрешение..
- Ти виждал ли си майка си?
- Никога! Ама ти т‘ва го знаеш. И не знам ‘що ме питаш. С теб се знаем от колко- вече седем-осем години.
- А искаш ли?
- Не съм много сигурен. Все пак решила е да ме роди- да, ама да ме ‘фърли тъй на света, там сам пред сиропиталището... Абе, сладур, к‘ви са тия въпроси?
- Ами снощи татко ми разказа за моята майка...
- И? Тъй страшно ли е?
- Мхм- ама тя май знае най-добре!- и посочи баба Нада.
- Кой бе, старата ли? Ами че питай я!
- Не смея още.
- Що бе?
- Не знам дали няма да ми кипне. И да ѝ скоча.
- Ти ли бе? Ти и муха няма да праснеш... Виж ся к‘во! Изправи се и ме погледни! Чуй ме!
- Слушам те, Слави!
-Вдишай дълбоко и издишай бавно- той я беше хванал за раменете- точно така. Давай още два пъти така, дай въздух на тоя мозък да мисли, макар че на тебе ти е в повече- тя се разсмя- Я виж ти, значи можело! Покажи ми зъбки, черноочке? Ууу, ще ме изядеш, бе! Но е начало- и я прегърна силно, тя олекна- Браво на моето момиче! По-добре ли си?
- Със сигурност!
- ‘Айде тогава пошматкай се малко и отивай да бачкаш- все пак там си най-добра, там си е твоето място- и посочи входа на пещерата- Чао за сега!
- Чао, Слави и благодаря!- той вдигна палец нагоре, отдалечавайки се.
Дани наистина успя да се поуспокои и денят потръгна. Като вдиша първата глътка въздух в „Бучащата зала“, почти възвърна себе си. Кротна се. Целият ден прекара тук.
Изведе и последната група. Сложи ръце в джобовете. Слизаше бавно по пътечката. На пейката долу седеше старицата и говореше на някой от туристите. Дани остана на място и ги загледа. Явно баба Нада беше доста обаятелна, защото имаше хора които си тръгваха много щастливи, но и настръхналите не бяха малко. Емоцията, която им внушаваше с „дрънканиците“ както по-рано ги наричаше Дани, приличаше на истинска. Сега и Дани вече имаше колебания. Когато и последният си тръгна, тя отиде при нея и този път реши да говори.
- Добър вечер, бабо Нада!
- Добра за мене е, а за тебе дѐте?
- Надявах се ти да ми кажеш. Познавала си майка ми!?
- Я ми припомни как се зовеше?
- Нима си забравила?
- Аз много хора зная, ама с годините нали се сещаш, че и паметта ми бяга?
- Ирина се казваше.
- Казваше?
- Е, надявам се все още да е така!- Дани почувства вина.
- Жива е дѐте, жива е... Искаш да знаеш ‘що те оставила- и тебе, и тейко ти, нали?
- Точно така!- твърдо каза Дани.
- И смяташ, че аз съм имам вина за това, нали?
- Амии...
- Не се свивай, кажи си, може и права да си!
- И права ли съм?
- Остави те, за да спаси брат ти, дѐте, е за туй!
-Как, кккакво, как така? Брат ми? Аъаа- и брат ли имам?- очите ѝ се насълзиха. Инстинктивно разтвори ръце питащо и погледна нагоре- бабата я хвана за ръката.
- Недей се- говорът ѝ се забави- вълнува. Е, бре дѐте, и ти ли, аххх- направо се провлачи.
Ееей, какво става бе бабо? Добре ли си?- тя гледаше в една точка и не мърдаше, но дишаше и това я успокои- от очите ѝ започнаха да се стичат сълзи, но тя не мигаше. Започна да се тресе цялата. Ирисите сякаш светеха. Даника се опитваше да се отскубне, но беше невъзможно. Изведнъж старата проговори сякаш извън себе си, с глас гръмовен и страшен:

„И на тебе нещо ще ти кажа,
ще се случи нещо страшно, ала няма да ти го покажа!
Слушай ме сега детѐ:

В ден дванайсти през нощта
през гората не върви сама.
Приятел аз не съм ти, но и враг не съм- не ме мрази,
ала от неговите очи се пази!
На луната тоя ден ще да е пръв,
ама тя ще се опръска с кръв!
Недей отива, а бягай
към тъмнината сама не посягай!
Пази се от тая беда
и носи със тебе вода!“

Постепенно ръката ѝ се отпусна, а краката ѝ направо омекнаха. Какво ѝ чуваха ушите сега- да вярва ли, на нея ли, или бе поредна шега? Но начинът по който бабата ѝ говореше- сега разбираше и израженията по лицата на туристите, които гледаше с недоверие само до преди малко. Да повярва ли на всичко случило се, на всичко чуто? Главата ѝ щеше да се пръсне.
Тялото на старицата се успокои. Сълзите спряха. Пусна ръката ѝ. Ококори се сякаш за да разбере къде се намира. Очите „угаснаха“.
- Добре... Добре ли си?- заекваше Дани.
- Аз ли, ами ти дѐте?- извади една смачкана салфетка от джоба на жилетката си и избърса очите си. После я сгъна набързо, така че Дани да не я види- Пази се! Истина ти казвам! И зѐми това- подаде ѝ една мраморна фигурка. Носи я у себе си винаги!
- Какво е това?- имаше форма на навита змия около тояга, но краят ѝ мачкаше главата на змията.
- К‘вото е такова! Зѐми го ти казвам! Айде, че окъснях!
- Почакай де!
-Моето момче, ѝди помогни ѝ, ‘айде Андрейчо!- той се връщаше. Тя продължи да си говори по пътя. Когато се отдалечи достатъчно, разгърна салфетката- беше кървава спирала. Погледна за миг назад и въздъхна:
- Само жива да останеш, дѐте...
- Все пак говори с нея, а?
- Аз... такова- тя се олюля, но той я хвана.
- Ей, ей, Дани? Искаш ли вода?
- Прибери ме! Само ме прибери, моля те!- и припадна. Взе я и я сложи в колата на задната седалка.
- Абе, момиче, какво става с теб днес?- беше притеснен. Запали колата и тръгна- Дани, ще отидем до болницата!
- Не...не- смънка тя- само нека се наспя...
- Сигурна ли си?
- Карай!
Полунощ минаваше. Излезе вятър и листата засвириха под диригентството му. Странни бяха звуците, профучавайки между скалите. Шега можеше да си направи с хорските очи и уши. Така и те двамата се криеха под мрачните стонове, като черни сенки пред разпалена свещ.
- Псст. Чуруликаш ли?
- Не, църкам!- двамата се приближиха шепнейки. Може би не се познаваха до този момент и това беше някакъв код.
- Живи ли са?
- Живи са.
- Обичаш да играеш с куклите си май?
- Щом са дресирани и се огъват добре на конците си... спря се- Не ти трябва да знаеш, а и не ти влиза много в работата.
- Не се наостряй! Ти се свърза с мен, помниш ли?
- Да, да, да. Не се коркай!- извади някакво картонче от вътрешния джоб и му го подаде.
- Пич, ама тая е хубава!
- Е и, това спира ли те?
- Как бе, ти луд ли си? Ама... знаеш, че аз ги приключвам, нали?
- Знам!- равно и хладно каза той.
- И кога т‘ва?
- След десет дни.
- Толкова много?
- Защо, ножът ли ще се изтъпи или барутът на патроните ше изветрее?
- Не бе, ама...
- Ще го направиш ли, или не?
- Аз- да! Ама ти ми изглеждаш колебливия. И на всичко отгоре я познаваш. Да не ми се размекнеш накрая.
- Няма начин!
- Добре, десет дена и действаме!- обърна се и си тръгна. Другият изчака малко и тогава тръгна- в обратна посока...
Луната изгря. Все още се пълнеше, но вече беше минала половината си. Стана студено, смразяващо дори. Не беше много типично като за септември. Нямаше и как да е горещо, но тази нощ,... тази нощ си беше направо зловещо...
Андрей прибра Дани. Баща ѝ си я взе. Поуспокои го малко, защото видимо бе доста притеснен, а той го помоли да се опита да я задържи вкъщи за ден-два... поне.