ХуЛите - Урок по пускане на хвърчила

Едва ли вече мога да си спомня
как в пролетната привечер в града
един напълно непознат бездомник
научи ме да пускам хвърчила.

С усмивка по-широка от полето,
навил за връв разбридано зебло,
той с груби пръсти връзваше полека
две летвички връз смачкано платно.

Съдрал докрая вехтата си риза
с небесен цвят – отдавна избелял,
опашчицата от листа наниза
и вятърът след нея полудя.

Нагоре, все нагоре, там където
аз вярвам, че се сбъдват чудеса,
хвърчилото се вдигаше далеко
и чезнеше във заника пред нас.

Как странникът си тръгна – не усетих,
и как напусна без следа града.
Аз летвичките, скършени, намерих,
увиснали на старата греда.

Започнах да сънувам оттогава,
че всяка нощ поникват ми крила
и аз летя към залезната лава,
но все се сепвам в лепкавия мрак...

И днес ако денят ми се е сгърбил,
светът – от нерви – свит е на кълбо,
копнея онзи скитник да се върне –
сина ми да научи на любов.