ХуЛите - Нежни думи по вълните

Борис превъртя ключа и бавно открехна вратата на съседния апартамент. За първи път влизаше в него. Получиха го като дарение още преди месеци, но обстоятелствата около него и смъртта на бившата му собственичка някак го спираха да започне да мисли за свързването на двата апартамента в едно голямо жилище.
Лъхна го застоял въздух и странното чувство, че от ъглите го наблюдават тихите очи - метличини на покойната Люба.
С нея бяха съседи повече от 10 години. Децата им израснаха покрай нея, защото жена му много често прибягваше до помощта й да наглежда децата, когато се налагаше да отсъстват за час-два...
Люба живееше самотно, затворена в малката си гарсониера. Нямаше близки роднини. Рядко някоя колежка идваше на по чаша кафе и домашни сладки. Работеше в счетоводна кантора и домът й беше подреден и спретнат, като счетоводна книга. Единствени цветни петна в това еднообразие бяха морските репродукции, които развеселяваха белите стени. Явно много е обичала морето, не й е било достатъчно да го вижда от прозореца там, някъде далече, зад високите панелки на комплекса...
Борис малко беше разговарял с Люба. По-скоро жена му беше близка с нея - нали винаги й се притичваше на помощ, я за чаша захар, да си споделят някоя нова рецепта или да се грижи за децата, обикновено вечер.... Децата я обичаха много и за тях тя беше любимата леля Люба, която им носи винаги топли домашни лакомства и не пропуска рождените им дни.
От кратките им разговори, Борис беше запомнил предимно онази необикновена синя светлина, която струеше от очите й. Сякаш в тях се бе настанило завинаги морето преди изгрев...
Когато преди половин година Люба получи тежък инсулт, жена му пое грижите за нея. Люба си нямаше никого или някой, който да се безпокои за нея. Тичаше по болници, по лекари, после пое грижата за нея вкъщи. Нали Люба толкова години се грижеше за децата им. Един ден жена му сподели, че съседката им иска да й завещае гарсониерата и скромните си спестявания срещу договор за грижите, положени от нея. Борис го прие с радост, защото децата вече бяха пораснали и малкият им апартамент отесня. Една междинна врата между жилищата щеше да даде нужното разширение.
Жена му беше неотлъчно до нея, но крехкото телце на Люба се предаде, не можа да пребори болестта и преди месец я погребаха.
Борис изчака да минат 40 дни от погребението, нека душата на Люба спокойно да се отправи към Божиите селения и затова едва сега идваше тук, да огледа и прецени какви преустройства ще са нужни.
Разтвори широко вратата към терасата и скоро притихналото жилище се изпълни със свеж въздух и далечната песен на корабните сирени....
Реши да премести една етажерка с книги от мястото, където мислеше да избие междинната врата. По нея имаше доста книги. Не искаше да я разтовари, просто да отлепи единия край от стената и да притика малко встрани. От залюляването се отвориха вратичките на най-горното шкафче и от там изпадна голяма кутия за обувки. От нея по пода се посипаха стотици бели хартийки, изписани ситно, ситно....
„Сигурно са някакви документи!...“ - помисли Борис и посегна към едно от тях....
Но това не бяха документи. Това бяха писма, които Люба е писала до него. Неизпратени писма.
Ден след ден Люба беше споделяла с белия лист чувствата си. Тихо и кротко, както и беше живяла. Тя не искаше нищо от него, просто е била щастлива, че го има в сърцето си.
Борис бавно приседна на дивана и усети, че в него зейва празнина. Изпита болка, че е загубил един толкова скъп приятел, който никога не беше показал какво бушува в душата му.
Докосването до тази безрезервна и светла любов го остави безмълвен и объркан. Защото това беше любов не рушаща, а възвисяваща....
Борис изпита облекчение, че е сам. Не биваше жена му да види тези писма. И Люба не би искала това.Тя не е искала да разруши неговия свят, техния свят. Просто го е въвела в своя малък свят от цифри, море и светла любов.
Борис се съвзе от шока бавно. После трескаво затърси някакъв сак. Откри в килера и сложи кутията с писмата в него. Вече знаеше какво трябва да направи.
Когато стигна рибарската буна, вече се свечеряваше. Седна на мокрите, хлъзгави скали с кутията на коленете си.
Изваждаше писмата, едно по едно, и правеше корабчета от тях. Пускаше ги в притихналата свечерена вода и скоро цяла флотилия потегли към безкрая. Нежни думи по вълните...
Беше сигурен, че там, Отгоре, Люба му се усмихва с любов и благодарност.

Ружа ВЕЛЧЕВА