ХуЛите

Когато вече няма да ме има,
денят ще влезе в стаята и – а!
Останало боклуче на килима,
по книгите останал звезден прах.

Картинката като сега я виждам,
дотолкова позната ми е тя:
на дивана котката се ближе,
в саксиите увяхнали цветя.

И същата муха – какво нахалство! –
в прозореца се блъска и кръжи.
И книжката ми – а! – като лекарство
на шкафчето си някой я държи.

А тишината, тънка като риза,
потрепва, сякаш лозова реса.
От стаята не иска да излиза,
за да не ми загубела гласа.

И чудно нещо! Вече ще пътувам,
към най-най-най-далечната звезда,
и тук ще съм – каквото нарисуват
сезоните и всичките деца.