ХуЛите - Небето плаче

Серефима от няколко дни беше в трескаво очакване. Наближаваше Архангелска Задушница и щеше да се срещне със своите починали близки, но най-важното, долу, на Земята, ще може да види, да се докосне до децата и внуците си.
Откакто е тук, Горе, се чувства прекрасно. Изчезнаха болките и тревогите. Бродеше из невероятните небесни градини и си спомняше всичко хубаво, което й се бе случвало Долу...
Рееше се волно над всички красиви места от земята, които приживе не можа да види и почувства.
Но една тънка, сребърна нишка я свързваше с близките й и затова задушниците за нея бяха светъл, жадуван празник.
Днес, на Архангелска Задушница, тя се спусна леко на гроба. Там вече бяха баба й и дядо й, приседнали кротко до паметника. Държаха се за ръце, като млади влюбени. Приживе много се обичаха. И сега бяха щастливи, че пак са заедно. До тях, малко встрани, седеше мъжа й. Много ядове си имаше с него, но още го обичаше, както първия път, когато спря пред нея. Всичко му беше простила, особено като го чу как плачеше над ковчега. Знаеше, че много му липсва. Затова се приближи до него и кротко го погали по лицето. Той хвана ръката й и леко се усмихна.
Чакаха. Чакаха трепетно да видят децата и внуците.
На съседния гроб се суетяха млада жена и малко момченце. Подреждаха цветята. Скубеха упорития троскот. После майката извади свещи. Едната запали, другата подаде на детето.
„Сега да кажем молитвата !“ Запали и втората свещичка и заедно промълвиха „Отче наш...“
„Мамо, защо палим свещички?“ - тихо попита детето.
„Това е нашата връзка с тези, които са вече на небето...Така те разбират, че не сме ги забравили и ги обичаме още!...“
Детето погледна към съседния гроб. Няма цветя, само изгорели бурени, няма запалена свещ, няма хора. И един самотен паметник с избелели , олющени букви.
„Мамо, дай ми още една свещичка. Ще я сложа на съседния гроб. Никой не е дошъл. Нека мъртвите разберат, че все пак някой ги обича...“ - замислено и натъжено промълви детето.
Серафима чу всичко това и душата й се сви на топка. Погали избелелия паметник, на който децата й даже не бяха написали името й. Бяха ги забравили, не ги помнеха, не им липсваха...
Сълзи се отрониха от очите на Серафима и окъпаха самотния паметник.
„Мамо, мамо, виж, паметникът плаче...“ - извика детето и сложи запалената свещица пред него.
„Небето плаче...“ - замислено пророни жената.

Ружа ВЕЛЧЕВА