Котката на Щастливия лък

Автор: pc_indi
Дата: 31.12.2018 @ 12:28:21
Раздел: Приказки


Преди много, много години в кланът на Орлова сянка се родило дълго чакано детенце. По традиция трябвало роднините от страна на бащата да му дадат име, след което семейството на майката да го поеме и да се грижат за възпитанието му.
Баба му по бащина линия- Орлова сянка била една от върховните шаманки на племето. Когато детето се родило, Орлова сянка слязла в киваса- подобният на мравуняк храм в земята и една цяла нощ пяла и благодарила молитвено на великите духове. Призори излязла, взела малкото момченце , потопила го три пъти в осветена с билки вода, нарисувала с охра на челцето му един лък и го нарекла Щастливият лък. Дала му това име, защото баща му – Бързият лък, който кръстосвал целия континент, минавайки през земите на оджибуеите, уловил със стрелите на любовта майка му- Бяла ръка, чиято дясна ръка от китката, до върха на пръстите наистина била бяла. Като изящна алабастрова птица на махагонов клон.
Бяла ръка обикнала силно баща му и щастлива била да стане част от племето на хопите, което стояло далеч от войните, и чиято заветна цел и молитва били мирът и хармонията между хората.
Баба му му дала това име и с наричането улова му винаги да е успешен и да изхранва племето и семейството си, както и за това, че детето щяло да остане с нейния род. При все това много обичала снаха си- Бялата ръка, която освен мила и красива, била блестяща домакиня. Готвела много вкусно и внесла голямо разнообразие , приготвяйки неустоимо вкусни ястия от оджибуейските готварски традиции.
Щастливият лък растял красиво и силно дете. По цял ден тичал с другите деца по стръмните била на каньона и бил ненадминат в олама- любимата игра с каучукова топка.
Когато станал на дванайсет години, получил мйсторски издялан от баща му лък и гордо представил на баба си първото точно попадение на своята стрела- уцелена в хълбока катерица.
Орлова сянка похвалила сръчността му и го наградила с още едно перце в амулета на врата му, а после излекувала катерицата и я пуснала. Макар и да се хранело с месо, племето не убивало животни за удоволствие, а когато ги използвали все пак за храна,или в бита, задължително със специален обред се молели за душата на убитото животно.
- Всички сме част от природата, която великите духове са създали и всички сме създадени да служим един-другиму . - казала му веднъж Орлова сянка. - И към всичко и всеки трябва да се отнасяме с обич, уважение и разбиране. Враждуването и войната променят хода на времето, подреждащо пясъчната картина, която великите духове рисуват с дъха си. Погледни... - и Орлова сянка извадила един неголям пясъчен часовник, който пазела в един сандък. - Всичко е едно цяло... Всяка песъчинка преминава и нищо не се губи- просто променя мястото си. Когато горната част е пълна, времето почти незабелязано изтича.Колкото по- малко пясък остава в горната част, толкова повече времето се ускорява и по- бързо свършва.Последните песъчинки, изкарали най- дълго време в горната част, първи падат в празната и стават основа за ново напълване.И вече всяка песъчинка има ново място във времето. Само Най- великият Бог обръща този съд, когато той се напълни.

Всекидневно Щастливият лък упражнявал точността си и наричането на баба му се сбъднало- стрелите му не пропускали целта. Дори когато правел най- смелото си упражнение-поставяйки едно голямо парче дървесна кора на дъното на каньона, с нарисуван в средата му червен кръг и се връщал обратно , запращайки надолу стрелата си... И успявал да уцели нарисувания на кората кръг! Изкусен стрелец станал Щастливият лък и наистина успявал да осигури добра прехрана и поминък на племето си.
Хората от племето смятали, че голям късмет му носи и любимото му животно- една котка, чисто бяла, само с едно издължено , черно петно на челото, приличащо на перо. Намерил я един ден, когато излязъл от водите на Червената река. Котката кротко лежала до нещата му, оставени на брега, без да докосне наловената от него риба. Щастливият лък взел със себе си у дома бялата котка и от този ден не се разделял с нея. Когато бил тъжен, го разсмивала с игрите си; боляло ли го нещо, се сгушвала на гърдите му и болката минавала бързо, когато излизал навън, го следвала неотлъчно, а когато се прицелвал, тя успявала да застане винаги близо до целта и..Щастливият лък не пропускал, винаги точен бил изстрелът му.

В един слънчев мартенски ден ,племето чествало празника на клена и отдавало почит на сладката вода, която започвала да тече под корите на клена, показвайки, че животът отново се възражда.. Правенето на сладкия сироп, който имал важна роля в поминъка ,бил свещен ритуал за хората от племето. Всички се събирали и изпълнявали посветените си на клена песни , танци и молитви Дори децата оставали до късно, играейки весело и ближейки пълни с гъст кленов сироп патешки човки, закачени на пръчици. В такъв един ден приятелите на Щастливия лък решили да го предизвикат в уменията му с лъка. Трябвало със завързани очи да улучи три малки съда с вода, окачени на клен, отстоящ на трийсет фута,на различни височини. Щастливият лък се съсредоточил , внимателно опънал лъка, пуснал стрелата и по радостните възклицания на събралите се зрители , разбрал, че е улучил. Същото се случило и с второто съдче. При третото опъване на лъка, обаче, едно от боричкащите се наблизо деца неволно го блъснало и стрелата полетяла встрани. Съдчето дори не помръднало, но уплашените възгласи на насъбраните около него хора накарали Щастлив лък бързо да вдигне превръзката си и да види как нещо бяло се извива като мълния сред листата. Тогава се сетил за котката и хукнал натам, но на мястото нямало нищо. Само малко, сърцевидно листо лежало в съдчето, което лек ветрец нежно полюшнал. Понеже котката винаги стояла близо до целите му, всички започнали да я търсят, опасявайки се, че стрелата е пронизала нея. Но от котката нямало ни следа.,ни издайни капки кръв... Тичал като обезумял между дърветата Щастливият лък, викал я... Не искал да вярва, че любимото му животно го няма, че го е пронизал и сега по негова вина страда, или умира някъде. Много часове минали, но от котката нямало и следа. Увещавали го другите да се прибере и на сутринта отново да я търси, но той не можел да се прибере ...Тръгнал по брега на близката река и вървял така до пълно изтощение. Когато отворил очи, видял, че лежи на брега и меко слънце се гали в изтерзаното му лице. Като малка, бяла котка, с облачна сянка като перце на челото.
В първия миг не забелязъл и за малко да се блъсне в една взрастна жена, която седяла свита съвсем неподвижно недалеч от водата и в сивата си наметка приличала на огромен камък.
- Да си виждала една бяла котка, стара майко?- попитал Щастлив лък жената- Изгубих котката си...
- Нищо не си изгубил... - отвърнала загадъчно възрастната жена- Онова, което изгубим, се връща при нас в нова форма и по друг начин. Видях котката ти, тичаше към теб...- и посочила в посоката, от която идвал. Щастлив лък извърнал глава назад, а когато отново обърнал поглед към възрастната жена, от нея нямало и следа.
Щастлив лък се огледал озадачено и след кратко колебание тръгнал в посочената от странната старица посока. Шумът на реката сякаш звучал в същата смутна тоналност като кръвта , преминаваща през тревожното му сърце и той неволно продължил пътя си в близост до нея. На места брегът се издигал в трудни за преминаване участъци, обрасъл с високи треви и храсти, или се снишавал , осеян с остри камъни, но Щастлив лък продължавал да следва реката, сякаш самата тя го води със себе си. И ето, че видял как на хвърлей място, в средата на реката огромен камък разделя водите й край себе си, преди да продължат отново напред. Нещо бяло се блъскало в камъка, неможейки да премине надолу . С разтуптяно сърце Щастлив лък скочил в реката и се отправил натам. Тласкана от водите на реката, в камъка се блъскала малка дървена фигура на ..бяла котка. Същата като неговата – с черно продълговато петънце на челото. Щастлив лък дълго се взирал в малката фигура в шепите си, опитвайки се да разбере какво му казва небето.
Фигурката била кукла качина .От онези, които хопите изработвали от дърво и украсявали с различни материали, изобразяващи различни божества и всякакви същества, с които родителите предавали на децата си племенните обичаи, познание и традиции, свързани с великите духове. Те смятали, че отивайки към отвъдното, само истински праведните души се превръщат в качина – дух пазител, който се връща на земята, за да помага на близките си. Хопите смятали, че качините не са богове, а същества- посредници между хората и боговете. Те приемали различни форми, често и на животни. В късна пролет, или ранно лято, племето изпълнявало обредни танци, свързани с тези кукли, като носели маски на различни качини. Една такава е на Жеата – пеперуда, изпълнявайки Танцът на пеперудата в молитва за дъжд. Други важни маски на качини били Бизонът - прогонващ лошите мисли, Майката врана- закрилница на децата, както и Соху- Звездният качина, носещ на главата си поясът на Орион от три звезди в права линия...
Държейки в ръка дървената кукла, изобразяваща бяла котка- неговата котка, Щастлив лък се заоглеждал наоколо, чудейки се как се е озовала в реката.
По земята пробягала сянка на птица и Щастлив лък вдигнал поглед нагоре. Бавно към него се спускал соколът на Орлова сянка- очевидно баба му била пратила доверената си птица да го намери. Щастлив лък забелязал, че на крачето на птицата баба му е завързала червен конец, което означавало, че трябва незабавно да се върне у дома. Различните цветове носели различни вести. Белият цвят означавал, че в племето е дошла голяма радост; жълтият- че има болест; оранжевият- че реколтата е нападната от вредители, или поразена от климата; червеният- че нещо тревожно се случва в племето и то трябва бързо да се събере ; синият- че водата е пресъхнала, или замърсена; лилавият- че старейшините събират племето да предадат посланията на великите духове ..Най-страшно било, ако птицата има черен конец на крака- това означавало нападение или смърт в племето.
Щастлив лък се огледал отново за възможна причина дървената фигурка да е в реката, но нищо не се виждало. Прибрал я в дрехата си и последвал сокола, който направил три кръга над него и поел обратно към дома.
Когато влязъл в селото, видяп, че повечето хора са се събрали край дома му и тихо обсъждат нещо.Не след дълго от киваса излязла баба му с още няколко възрастни жени от племето и събрали всички около себе си.
Оказало се, че след като не се прибрал цяла нощ , в търсене на котката , мъжете от племето тръгнали да намерят Щастлив лък, притеснени за него , но отвъд царевичните ниви намерили на земята момиче, ранено дълбоко от паднал счупен , остър клон, забит отдясно под ребрата. Занесли момичето в селото, където веднага върховните шамани и лечители на племето го свалили в киваса и се заели със спасяването му.
За щастие силните молитви, напеви, компреси и билкови отвари на лечителите явно подайствали добре на раненото момиче, защото Орлова сянка казала, че е вън от опасност. И все пак не разрешавала на никой да слезе при нея.
- Когато луната направи всички нужни обиколки, за да събере силата й и я сложи в краката и ръцете й, тогава тя сама ще намери пътя към слънцето. - казала Орлова сянка.
Дните минавали, племето се заело усърдно със земеделието и работата си, и само Орлова сянка и другите лечители слизали да се грижат за непознатото момиче.
Щастлив лък тъгувал за котката си и опитвал да забрави тъгата си, като се упражнявал и ловувал с лъка, но...за жалост сякаш напълно изгубил умението си- не успявал нито виднъж да улучи поставената цел.
- Не мога вече.. Сякаш никога не съм стрелял.. - казал веднъж на баба си, която прибрала захвърленият пред входа на дома им лък. - Явно никога вече няма да мога...
- Няма да можеш, само ако спреш да опитваш – казала Орлова сянка. - Може би и слънцето понякога се уморява, но не спира да изгрява. Горко ни, ако го стори! Ние не сме по- уморени от слънцето...

Един ден, след многото поредни неуспешни опити,пускайки последната стрела от колчана си към една закачена недалеч на едно дърво кратунка,стрелата се забила в целта, последвана от кратък писък. Радостта от най- сетне уцелената мишена преминала в страх и Щастлив лък хукнал нататък. За огромна негова изненада иззад дървото излязло едно момиче. Момичето носело дълга бродирана туника , било обуто в меки мокасини ,обточени с тънка шевица ,а кестенявите й коси били сплетени на дебела плитка,прихванати през челото с лента на червени и жълти ромбове.. По всичко приличало на хопи и все пак...Щастлив лък можел да се закълне, че това е бяло момиче. Кожата й била смугла, но нямала характерния за племето му цвят, а очите й били зелени като горско езеро, по чиято повърхност плуват малки, златни листенца.
- Можех да те убия!- ядосал се Щастлив лък. - Какво правиш тук и коя си ти?
- Много съжалявам!- казало момичето – За първи път излизам, откакто твоето племе ме спаси.. - Мислех, че тук няма да преча на никой...
- Не пречиш на никой... - казал смутено Щастлив лък - Само дето не те видях... Коя си ти?
- Името ми е Ка-попо-ке-оке -о.. - казало момичето – Означава „ Бяла котка“ . Така ме наричаше моята баба. Тя беше моята о-ха-на – моето семейство...
Щастлив лък имал чувството, че собствените му стрели се забиват в стомаха му.. Бяла котка?! Момичето разказвало, а той не можел да отдели поглед от малкото тъмно петно на челото й, което приличало на перце, което потрепвало и се залюлявало всеки път щом сбърчела нос, когато се засмеела, или смръщела вежди.
- О- ха-на ме е нарекла така, защото, когато ме намерила в закачена на едно дърво тъкана люлка, под завивката ми е била пъхната млка кукла качина , изобразяваща бяла котка...Тя ми носеше късмет, но я изгубих по пътя .. Незнам кои са родителите ми, нито какво се е случило с тях. О-ха- на казваше, че може би са качини... Като нея... Когато небето я повика и останах сама, започнах да изработвам кукли качини – така изкарвам прехраната си, пътувайки...
-Тази ли ? - Щастлив лък извадил намерената в реката дървена фигурка от торбичката , която винаги носел преметната през рамо .
- Къде я намери?! - зарадвало се момичето и притиснало към себе си малката дървена фигурка.
Щастлив лък разказал на Бяла котка за своята котка, която изгубил, за това как я е търсил и как намерил в реката нейната дървена фигурка... И колко изумен е в селото да дойде момиче, което се казва ... Бяла котка...
- Понякога... - казало не по- малко изумено момичето – ... сякаш великите духове играят олама със земните души...
- И днес аз уцелих!- извикал в някакъв пристъп на въодушевление Щастливият лък, въртял невярващо глава и обикалял около Бяла котка. После внезапно събул едната си мокасина и я закачил на един клон на дървото. - Ка-попо- ке-оке- о ! Ще застанеш ли тук, край моята цел, за да... за да се уверя в нещо? - но внезапно се поправил - Всъщност... не... Не там...Вече не..Застани край мен !

- Котките са странни същества... - казвала Орлова сянка на по- малката сестра на Щастлив лък- Тиха река, докато сплитала косите й и гледала как не много далеч пред нея Щастлив лък размахва прободената си мокасина и скача, смеейки се като обезумял. - Не отиват при всеки...Трудно се доверяват... Любовта е като котка. Идва тихо, промъква се, може да открадне храната ти, може да те одере и избяга, но може и да играе край теб, да те закача, да приближава боязливо и да се гали в краката ти... А когато се увери, че с теб е на сигурно място, те превръща в дом... Тогава може да се свие в ръцете ти, или в извивката на рамото ти, или на гърдите ти и... да заспи, изпълнявайки своята котешка песен. Котките знаят... Комуто можеш да повериш съня си, можеш да повериш и сърцето си...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=193049